Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
После, преди да седна на пилотското място в хеликоптера, щях да шмръкна няколко магистралки кока. Та нали летенето най ми идваше отръки след като куалудите ме отпуснеха, но още не се побирах в кожата си вследствие на причинената от кокаина параноя.
Обяд само на един куалуд! Невинно замайване, докато се хранехме в подмишницата на Корона, в Куинс. Като във всички други едновремешни италиански квартали, и тук бе останала една крепост на мафията, а във всяка крепост задължително се намираше и един италиански ресторант, собственост на местния „човек на най-голямо уважение“. И задължително в него се сервираше най-вкусната италианска храна в радиус от няколко километра. В Харлем това бе „Рао“. В Корона ролята се изпълняваше от ресторанта „Парк Сайд“.
За разлика от „Рао“, „Парк Сайд“ беше голямо, високооборотно заведение, украсено с вкус с два-три тона рендосана орехова ламперия, венециански огледала, полирано стъкло, цъфнали цветя и идеално подкастрена папрат. Беше си чисто мафиотско сборище (в буквалния смисъл на думата!), а за храната си заслужаваше да умреш (в буквалния смисъл на думата!).
„Парк Сайд“ беше собственост на Тони Федерики — истински мъж на уважение. И никак не се изненадвах, като разправяха, че бил такъв или онакъв — за мен си оставаше най-добрият ресторантьор във всичките пет административни общини на Ню Йорк Сити. Най-нормално беше да срещнеш Тони да обикаля между масите е майсторска бяла престилка и с кана домашно кианти в едната ръка и табла с печени чушки в другата.
Двамата с Обущаря седяхме в прословутата градинска част на ресторанта и в момента обсъждахме как той да заеме мястото на Елиът като моя основна миша дупка.
— По принцип за мен това не е проблем — разправях на алчния Обущар, който направо се беше вманиачил на темата миши дупки, — но има две неща, които ме притесняват. Първото е по какъв шибан начин ще ми връщаш пари в брой, без да оставяш хартиена следа. А второто е, че ти вече си миша дупка на „Монро Паркър“, а аз не ща да ги настъпвам по палците. — Категорично поклатих глава. — Мишата дупка е нещо крайно лично, затова ще трябва първо да се координирам с Алън и Брайън.
— Разбирам те — рече Обущаря — и доколкото се отнася до връщането на кеш, проблем няма да има. Мога да го правя посредством акциите ни в „Стивън Мадън“. Щом продам акции, които държа от твое име, просто ще ти надплащам за тях. На хартия поне ти дължа над четири милиона долара, така че имам законни основания да ти давам чекове. С течение на времето цифрите ще станат толкова големи, че всеки ще им загуби дирята, не мислиш ли?
Идеята си я бива, рекох си, особено ако подпишем някакво консултантско споразумение, по силата на което Стив да ми плаща в брой всяка година за това, че му помагам да управлява „Стив Мадън Шуз“. Но фактът, че в ролята си на миша дупка Стив държеше от мое име милион и половина акции на „Стив Мадън“, повдигаше един още по-тревожен въпрос, а именно, че Стив на практика почти нямаше акции в собствената си компания. И възнамерявах още на момента да коригирам това положение, преди да ми е създало проблеми в бъдеще, когато Стив се усетеше, че аз печеля десетки милиони, а той само — милиони. Затова му се усмихнах и казах:
— За мишата дупка все някак си ще се разберем. И идеята ти да използваме акциите на „Стив Мадън“ доста си я бива, поне за начало, но води и до една много по-важна тема — твоят дял в компанията. Трябва да те уредим с повече акции, преди нещата да се развихрят. Ти в момента държиш само триста хиляди акции, нали така?
— И няколко хиляди опции — кимна Стив.
— Окей, ами като твой пръв съдружник по далаверите, силно те съветвам да дадеш на себе си един милион опции шконтирани с петдесет на сто от текущата пазарна цена. Това би било съвсем справедливо, още повече, че ние двамата с теб ще ги делим фифти-фифти, което пък е най-справедливото. Ще ги държим на твое име, та на НАСДАК да не им избият чивиите, а когато дойде време да ги продадеш, ще ми дадеш сухото заедно с всичко останало.
Майсторът Обущар се усмихна и протегна ръка:
— Не знам как да ти се отблагодаря, Джордан. Никога не съм повдигал този въпрос, макар че и мен доста ме притесняваше. Знаех си, че като му дойде времето, все някак си ще се разберем.
Стана от стола си, станах и аз и се прегърнахме по мафиотски, което не направи и грам впечатление на нито един от клиентите на този ресторант.
Седнахме си по местата и Стив рече:
— Я дай направо да ги направим милион и половина — по седемстотин и петдесет на всеки, а?