Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Стая, пълна със стъкленици и реторти — много напомняха тези на Моргенес; зала, чиито стени и таван бяха драпирани с необичайно дебели паяжини — претърси я набързо и повърхностно; друга, която напомняше джунгла на закрито, пълна с пълзящи растения с тлъсти гниещи цветове — Саймън ги обходи една след друга, чувстваше се все повече като някое селянче в приказка, попаднало във вълшебния замък на някаква вещица. В някои от стаите имаше такива страхотии, че той едва успяваше само да надникне към надвисналите сенки, преди да затръшне вратата. Все пак имаше неща, които просто не беше в състояние да се насили да извърши, и ако мечът беше в някоя от тези стаи, щеше да си остане там.

В една от стаите, която в първия момент не му се стори особено страшна, имаше единично легло-люлка, причудливо изплетено от ремъци. Отначало си помисли, че в него може би спи Приратес… докато не видя дупката в каменния под и петната под люлката. Моментално излезе. Трепереше. Не би могъл да остане повече вътре, без да загуби разсъдъка си.

На петия етаж от свещеническия склад за кошмари Саймън се подвоуми. Това беше нивото с огромните червени прозорци: ако тръгнеше от стая в стая с факлата, беше напълно възможно някой от друго място в крепостта да забележи движещото се пламъче из кулата, която би трябвало да е празна. След като поразмисли, той постави факлата си в една от високите стойки на стената. Щеше да му се наложи да търси в почти пълен мрак, но все пак беше прекарал достатъчно време под земята, за да е сигурен, че ще се справи по-добре от всеки друг, освен ако не е сит… или норн.

Само три стаи имаха врати към площадката. В първата също имаше легло-люлка, но този път с канализация на пода. Саймън беше почти сигурен, че това вече е спалнята на Приратес: нещо в аскетичната й пустота му се струваше съответстващо. Саймън си представи черноокия свещеник, легнал по гръб, да се взира в нищото и да замисля пъклените си кроежи. Имаше и нужник — твърде естествено място за такъв необикновен ексцентрик.

Втората стая беше нещо като мощехранителница. Цялата беше покрита с лавици, запълнени със статуи. Не бяха еднакви като сребърните фигури на първия етаж, а във всевъзможни форми и размери — някои приличаха на изображения на светци, други бяха несиметрични идоли от дърво, издялани сякаш от дете или умопобъркан. Бяха запленяващи по някакъв особен начин. Ако не изпитваше ужас от всичко около себе си в тази странна кула и от невероятните опасности, които го дебнеха на всяка крачка, Саймън може би дори би отделил известно време, за да разгледа причудливата колекция. Някои статуи бяха направени от восък и от главите им стърчаха фитили, други бяха смесица от кости, глина и пера, но всяка изобразяваше конкретна фигура, в повечето случаи по-скоро животинска, отколкото човешка. Но никъде не се виждаше нищо, което да прилича на меч. Очите на някои от статуите като че ли проследяваха Саймън, докато напускаше стаята.