Деца от кръв и кости [bg]

Втренчвам се в платнената палатка над леглото ми. Всичко в главата ми е като в мъгла, освен ехото от прегръдката на Инан. Сърцето ми потрепва при тази мисъл, връщайки ме там. Усещам някои неща все още толкова близки — меките му устни, силните му ръце, но други са толкова далечни, сякаш са се случили преди цял един живот. Думите, които той изрече, сълзите, които проля. Усещането за тръстиките, които ме гъделичкаха по гърба, тръстики, които никога вече няма да видя.

… черните очи на Саран наблюдават, докато помощникът изрязва кожата на гърба ми.

— Не бих си вършил работата като крал, ако не ти напомня какво си…

Сграбчвам грубата завивка. По кожата ми преминава болка. Задушавам едно стенание, когато някой влиза в палатката.

— Будна си!

Едра млада жена маг с лунички, тъмна кожа и покрита с бели плитки глава се приближава до мен. Отначало потрепвам от докосването й, но когато през памучната си дреха усещам топлина, въздишам с облекчение.

— Аз съм Кани — представя се тя. — Радвам се да те видя будна.

Поглеждам отново към нея. Появява се неясен спомен как гледам две момичета, които изглеждат като нея, да се състезават в игра на агбьон.

— Имаш ли сестра?

Тя кимва.

— Близначка. Но аз съм по-хубавата.

Опитвам се да се усмихна на шегата й, но радостта не идва.

— Колко е зле?

Този глас не звучи като моя. Вече не. Той е тих. Равен. Лишен от всякакъв живот. Като пресъхнал кладенец.

— О, ами… Сигурна съм, че с времето…

Затварям очи, подготвяйки се за истината.

— Успях да зашия раните, но мисля… мисля, че белезите ще останат.

Не бих си вършил работата като крал, ако не ти напомня какво си.

И ето ги отново очите на Саран. Студени. Бездушни.

— Но аз… аз съм толкова нова в това — продължава Кани. — Сигурна съм, че един по-добър Изцелител може да ги заличи.

Кимвам, но вече няма значение. Дори и да заличат думата, болката ще остане завинаги. Потърквам китките си, обезцветени и напукани, с вдлъбнатини на местата, където веригите от маджасит се бяха впили в кожата ми.

Още рани, които няма да заздравеят.

Платното на входа на палатката се отмята и аз се обръщам. Не съм готова да видя никой друг. И тогава го чувам.

— Зел?

Гласът му е нежен. Не гласът на брат ми. Това е гласът на човек, който е изплашен, човек, който се срамува.

Когато се обръщам, той се свива в ъгъла на палатката. Смъквам се от леглото. Заради Тзеин мога да преглътна страха си. Мога да сдържа сълзите си.

— Здравей! — казва той.

Когато го прегръщам, гърбът ми започва да пари. Той ме притиска към себе си и болката се засилва, но аз го оставям да ме притиска колкото иска, за да се увери, че съм добре.

— Тръгнах си. — Гласът му пресеква. — Разгневих се и си тръгнах от празненството. Не мислех… Не знаех…

Бутвам го назад и лепвам усмивка на лицето си.

— Раните не бяха толкова зле, колкото изглеждаха.