Зовът на барабана [bg]

Претърколих се на четири крака и се измъкнах, като се опитвах да не настъпя никого. Джейми изсумтя в съня си и компенсира загубата на телесната ми топлина свивайки се в наметалото си на топка. Иън и Роло бяха сплетени в маса от козина и дрехи и общият им дъх образуваше мъгла около тях в предутринния мраз.

Наистина беше студено, но въздухът бе свеж; толкова свеж, че едва не се закашлях, когато вдишах. Дъждът бе спрял, но дърветата още капеха и въздухът се състоеше от равни части изпарения и чист кислород, ароматизиран с миризмата на зеленина от всяко растение по склона на планината.

Бях спала с резервната риза на Джейми, дрехите ми от еленска кожа бяха в дисагите, за да не се намокрят. Цялата бях настръхнала и треперех, когато ги извадих, но коравата кожа беше достатъчно топла, за да се увие по тялото ми само след минути.

Боса и с измръзнали пръсти, аз тръгнах внимателно към потока да се измия, като стисках котле под мишница. Още не се беше зазорило и гората бе изпълнена с мъгла и сиво-синя светлина; сумракът, мистериозната слаба светлина, която се спуска в двата края на деня, когато малките потайни създания излизат да се хранят.

От короните на дърветата над мен се чуваше по някое колебливо чуруликане, но по нищо не приличаше на обичайния дрезгав хор. Птиците не бързаха да започнат деня заради дъжда; небето още беше надвиснало, осеяно с облаци, които варираха от черно на запад до бледо сиво-синьо на зазоряващия се изток. Усетих малък прилив на удоволствие при мисълта, че вече знам кога обикновено запяват птиците и мога да забележа разликата.

Джейми се оказа прав обаче, когато предложи да останем в планината, вместо да се връщаме в Крос Крийк. Беше началото на септември; по преценка на Майърс ни оставаха още два месеца хубаво време — относително хубаво, поправих се, като погледнах облаците, — преди да се наложи да си направим подслон. Достатъчно време — може би — да построим малка хижа, да ловуваме за храна и да се подготвим за наближаващата зима.

— Чака ни много трудна работа — бе казал Джейми. Аз стоях между коленете му, докато той седеше на една висока скала и гледаше долината долу. — И донякъде опасна; може да не успеем, ако снегът падне по-рано или ако не уловим достатъчно дивеч за месо. Няма да се обидя, ако откажеш, сасенак. Страх ли ще те е?

Страх беше много меко казано. Тази мисъл караше стомаха ми да се свива притеснително. Когато се съгласих да се заселим на хребета, си мислех, че ще се върнем в Крос Крийк, за да изкараме зимата.

Можехме да намерим както провизии, така и заселници и да се върнем през пролетта с фургон, да разчистим земя и да построим къщи заедно. Вместо това щяхме да сме съвсем сами, на няколко дни път от най-малкото селище на европейци. Сами в пустошта, през зимата.

Буквално нямахме никакви инструменти или провизии, ако не се броеше една брадва, два ножа, котле и скара, и малката ми медицинска кутия. Ако нещо се случеше, ако Иън или Джейми се разболееха или станеше злополука? Ами ако гладувахме или измръзнехме? И макар че Джейми бе сигурен, че нашите познати индианци няма да са против намеренията ни, аз не бях така уверена за всички останали, които наминат насам.