Зовът на барабана [bg]

Да, определено се страхувах. От друга страна, бях живяла достатъчно дълго, за да знам, че страхът обикновено не е смъртоносен — не и сам по себе си. Но ако към него се добави по някоя мечка или дивак, тогава ставаше друга работа.

За първи път мислех с известен копнеж за Ривър Рън, за горещата вода и топлите легла, за редовната храна, за реда, чистотата… и сигурността.

Добре разбирах защо Джейми не иска да се връща; ако живееше още няколко месеца от щедростта на Джокаста, щеше да се обвърже още повече с нея и да му стане по-трудно да откаже на кроежите ѝ.

Освен това знаеше — и то по-добре от мен, — че Джокаста Камерън е родена Макензи. Познавах братята ѝ достатъчно, Дугал и Колъм, за да се притеснявам от този факт; Макензи от Леох не се отказваха лесно от целите си и определено не се свеняха да заговорничат и манипулират, за да ги постигнат. И сляп паяк можеше да плете мрежите си така добре, защото разчиташе единствено на допира.

Освен това наистина имаше основателни причини да останем далеч от сержант Мърчисън, който определено беше отмъстителен тип. А ги имаше и Фаркард Кембъл и цялата очакваща ни мрежа от плантатори и регулатори, роби и политика… Не, много добре разбирах защо Джейми не иска да се върне към такава плетеница и усложнения, да не говорим за неизбежната бъдеща война. В същото време бях почти сигурна, че нито една от тези причини не е отговорна за решението му.

— Не е само защото не искаш да се върнеш в Ривър Рън, нали? — облегнах се на него и усетих топлината му в контраст с вечерния бриз. Още не беше настъпила есента; още беше късно лято и въздухът бе наситен със събудените от слънцето миризми на листа и горски плодове, но високо в планините нощите застудяваха.