Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Когато вдигнах мокро лице, видях два елена да пият от вирче от другата страна, малко по-нагоре по течението. Застинах неподвижно, не исках да ги плаша, но те не показваха никакво притеснение от присъствието ми. В сенките на брезите бяха меко сини като камъните и дърветата, почти сенки на самите себе си, но линиите на телата им се открояваха със съвършена деликатност, като на японска картина, нарисувана с мастило.
И после внезапно изчезнаха. Примигнах, примигнах отново. Не ги бях видяла да се обръщат и да бягат — и въпреки неземната им красота бях сигурна, че не съм си ги въобразила; виждах тъмните следи от копитата им в калта по брега. Но те бяха изчезнали.
Не видях и не чух нищо, но косъмчетата по тялото ми настръхнаха, инстинкт изпрати електричество по ръцете и врата ми. Замръзнах, движеха се само очите ми. Къде беше, какво беше? Слънцето се издигаше; върховете на дърветата вече зеленееха и камъните започнаха да сияят в цветовете си, сгрети за живот. Но птиците мълчаха; нищо не помръдваше, само водата.
Беше на не повече от шест крачки от мен, полускрита зад един храст. Звукът от лоченето ѝ бе заглушаван от шума на потока. После широката глава се вдигна, а увенчаното с туфичка косми ухо се извъртя към мен, макар че не бях издала нито звук. Нима можеше да чуе дишането ми?
Слънцето вече я беше достигнало, озаряваше жълто-кафявата козина, златните очи сияеха, докато се взираха в моите с неестествено спокойствие. Вятърът се беше променил; вече можех да го подуша; слабата остра миризма на котка и по-силната миризма на кръв. Тя спря да ми обръща внимание, вдигна петнистата си лапа и я облиза усърдно, очите се присвиха.
Потърка няколко път с лапа ухото си, после се протегна лениво в петното слънчева светлина — Господи, беше сигурно шест фута дълга! — и се отдалечи с поклащащ се пълен корем.
Не бях изплашена съзнателно; бях застинала просто по инстинкт и от изумление — от красотата на котката, както и от близостта ѝ. Когато си отиде обаче, централната ми нервна система веднага се размрази и се зае за работа. Не хленчех, но треперех силно; минаха няколко минути, преди да успея да се изправя.
Ръцете ми трепереха така, че изпуснах котлето три пъти, докато го напълня. Той искаше да му се доверя, доверявах ли му се? Да, доверявах се и имах голяма полза от това, няма що, освен ако не се случеше да стои точно пред мен следващия път.
Но този път оцелях. Стоях неподвижно със затворени очи и вдишвах утринния въздух. Усещах всеки атом в тялото си, кръвта бързаше, за да разнесе свежестта до всяка клетка и мускулно влакно. Слънцето докосна лицето ми и стопли студената кожа, накара я да засияе.
Отворих очи към замайващото зелено, жълто и синьо. Денят беше започнал. Всички птици вече пееха.
Тръгнах по пътеката към поляната, като устоявах на импулса да погледна зад себе си.
Джейми и Иън бяха отсекли няколко високи, стройни бора предния ден, насякоха ги на трупи от по дванайсет фута, после ги изтърколиха надолу по хълма. Сега те лежаха в края на малката полянка, а грубата им кора проблясваше черна от влагата.
Джейми прокарваше линия, като тъпчеше мократа трева, когато се върнах с пълното с вода котле. Иън бе запалил огън върху един голям плосък камък — беше научил от Джейми хитрия трик да държи винаги шепа сухи подпалки в спорана си, заедно с кремъка и огнивото.
— Това ще е малка барачка — казваше Джейми, като се мръщеше в концентрация към земята. — Първо ще построим нея, за да можем да спим вътре, ако пак завали, но трябва да е построена добре, като хижата — тъкмо ще добием опит, нали, Иън?
— А после за какво ще служи, освен да добиете опит? — попитах аз. Той вдигна глава и ми се усмихна.
— Добро утро, сасенак. Добре ли спа?
— Разбира се, че не. За какво ще е тази барачка?
— За месо — каза той. — Ще изкопаем плитка яма и ще я напълним с въглени, за да опушваме месото, че да трае. И ще направим скара за сушене — Иън видял как я правят индианците. Трябва да имаме и място, където да крием храната от зверовете.
Това ми се стори добра идея; особено като знаех какви зверове има в района. Съмнявах се единствено по въпроса за опушването. Бях виждала как го правят в Шотландия и знаех, че пушеното месо изисква доста грижи; някой трябваше постоянно да поддържа огъня, за да не гори твърде силно или да не угасне съвсем, и да обръща редовно месото, да го маже с мазнина, за да не изгори и изсъхне.