Зовът на барабана [bg]

Когато вдигнах мокро лице, видях два елена да пият от вирче от другата страна, малко по-нагоре по течението. Застинах неподвижно, не исках да ги плаша, но те не показваха никакво притеснение от присъствието ми. В сенките на брезите бяха меко сини като камъните и дърветата, почти сенки на самите себе си, но линиите на телата им се открояваха със съвършена деликатност, като на японска картина, нарисувана с мастило.

И после внезапно изчезнаха. Примигнах, примигнах отново. Не ги бях видяла да се обръщат и да бягат — и въпреки неземната им красота бях сигурна, че не съм си ги въобразила; виждах тъмните следи от копитата им в калта по брега. Но те бяха изчезнали.

Не видях и не чух нищо, но косъмчетата по тялото ми настръхнаха, инстинкт изпрати електричество по ръцете и врата ми. Замръзнах, движеха се само очите ми. Къде беше, какво беше? Слънцето се издигаше; върховете на дърветата вече зеленееха и камъните започнаха да сияят в цветовете си, сгрети за живот. Но птиците мълчаха; нищо не помръдваше, само водата.

Беше на не повече от шест крачки от мен, полускрита зад един храст. Звукът от лоченето ѝ бе заглушаван от шума на потока. После широката глава се вдигна, а увенчаното с туфичка косми ухо се извъртя към мен, макар че не бях издала нито звук. Нима можеше да чуе дишането ми?

Слънцето вече я беше достигнало, озаряваше жълто-кафявата козина, златните очи сияеха, докато се взираха в моите с неестествено спокойствие. Вятърът се беше променил; вече можех да го подуша; слабата остра миризма на котка и по-силната миризма на кръв. Тя спря да ми обръща внимание, вдигна петнистата си лапа и я облиза усърдно, очите се присвиха.