Колелото на Осхайм [bg]

Приземихме се с разтърсващ удар и едва не си избих предните зъби в тила на Убиец. Инстинктът ми подсказваше да не спирам, да драсна право през полето. Здравият разум успя да нададе само слабичък вик от дъното на съзнанието ми, където бе натикан, но тъй като този вик засягаше неизбежното окуцяване на Убиец, ако препускам презглава по неравен терен в тъмното, което би ме оставило сам в очакване онзи дракон от трупове да ме намери… се вслушах в него. Извих коня силно наляво и го насочих към една ниска част от храстите.

Нероденото чудовище сигурно бе загубило равновесие и се беше врязало странично в конете. Два от тях лежаха по гръб край пътя и ритаха. Северняците, изглежда, се бяха измъкнали, без да ги смажат. Снори дръпна Хенан извън обсега на копитата на по-близката кобила, докато тя се опитваше да стане.

Третият кон беше паднал заедно с чудовищния дракон и сега лежеше преплетен с него. Изглеждаше дребен в сравнение със звяра и цвилеше така ужасяващо, че щях да си изпусна мехура, ако не бях минал вече през този етап на няколкостотин метра по-назад. Докато нероденият се изправяше, конят — кестенявата кобила на Хенан, Оръженоска, се „обели“ и стана част от чудовището, плътта и костите ѝ бяха засмукани и преразпределени по скалъпеното тяло. Фенерът, носен от един от ездачите, лежеше разбит в локва от танцуващи пламъци и очертаваше неродения в зловещ релеф.

Снори бутна Хенан към Кара и се върна пеш по средата на пътя.

— Аз съм преплувал Реката от мечове. Наточил съм брадвата си в йотнарска кост в студените кътчета на подземния свят. Аз съм Снори вер Снагасон и съм убивал такива като теб и преди. — Надигна брадвата и някак си острието ѝ отсече един проблясък от нощта. — Тази нощ ще се върнеш в Хел.

Драконът от трупове се отръска. Парцалива плът се влачеше под мускулестото му туловище, крепено от четири дебели крака. Главата му, с уста достатъчно широка да погълне човек, се килна първо насам, после натам и събраните гръбнаци пукаха дълбоко в крадената плът, докато се огъваше. Сега порцелановата маска беше враснала в челото на звяра — една-единствена бяла люспа сред разранената плът. Две очни орбити се взираха във викинга. От дълбините им гледаха очите, които бях зърнал толкова отдавна в операта на Вермилиън — не можех да ги видя, но усещах омразата им.