Мозайка от убийства [bg]

— Откъде знаеш?

— Той ми каза. Освен това правеше и други неща. Винаги криеше по нещо.

— Какво имаш предвид?

— Ами… имена. Действието на една от книгите му се развива в Лондон и имената на всички герои в действителност са имена на метростанции, или нещо подобно. А има и една друга, в която героите се казват Брук, Уотърс, Форстър, Уайлд…

— Всички са имена на писатели.

— На хомосексуални писатели. Беше като някаква игра, която си беше измислил, за да не му омръзва.

Пихме още шампанско, а след това си поръчахме панирана риба и пържени картофи. Ресторантът беше в задната част на хотела — зад ъгъла на трапезарията, където бяха поднесли напитките и храната след погребението. На масите наоколо се хранеха няколко семейства, но ние бяхме настанени на отделна маса в ъгъла. Осветлението беше приглушено. Попитах Джеймс за начина на работа на Алан Конуей. Явно беше скрил в книгите си почти толкова много неща, колкото беше разкрил — и ми се струваше, че между автора на бестселъри и книгите, които в действителност беше написал, съществуваше някаква необяснима дистанция. Каква беше причината за всички тези игри, шифри и скрити референции? Не му ли е било достатъчно просто да разкаже историята?

— Той никога не говореше с мен за начина, по който пише — отговори Джеймс. — Работеше невероятно много, понякога по седем-осем часа на ден. Имаше един бележник, който пълнеше с улики и фалшиви следи — всякакви такива неща. Кой къде е бил и кога, и какво е правил там. Казваше, че от това го заболява главата, защото трябвало да подреди всичко както трябва, и ако в този момент влезех в стаята и отклонях вниманието му, започваше да ми крещи. Понякога говореше за Атикус Тип така, сякаш беше истински човек — и аз оставах с впечатление, че двамата не бяха много добри приятели, колкото и абсурдно да ти звучи това. „Атикус ме съсипва! Писна ми от него. Защо трябва да пиша още една книга за него?“ Непрекъснато говореше такива неща.

— Затова ли е решил да го убие?

— Не знам. Умира ли в последната книга? Не ми е показвал нищо от нея.

— Разболява се. Може би накрая ще умре.

— Алан винаги е казвал, че книгите ще бъдат общо девет. От самото начало беше решил така. В това число имаше нещо, което беше важно за него.

— Какво е станало с бележника? — попитах го аз. — Предполагам, че не си го намерил.

Джеймс поклати глава.

— Не го намерих. Съжалявам, но съм почти сигурен, че го няма там.

Значи човекът, който беше взел последните глави от „Мозайка от убийства“ и беше изтрил всичко до последната дума от компютъра на Алан, освен това се беше погрижил и бележките му да изчезнат. Това ми подсказваше нещо. Този човек е знаел как е работил той.