Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Справи се и с тази задача, излезе от разкопания гроб и взе въжето, сетне го прокара през железните халки, прикрепени към едната част на бетонния капак. Отново излезе от гроба, разпростря брезента, легна върху него и сграбчи краищата на въжето.
„Внимавай какво правиш, Луис. Това е последният ти шанс.“
„Точно така! Това е последният ми шанс и да пукна, ако не се възползвам от него!“
Уви въжето около китките си и дръпна силно. Правоъгълното парче бетон излезе леко и със скърцане се завъртя около оста си. След като го изправи перпендикулярно на зейналия гроб, Луис измъкна въжето от халките и го захвърли на земята. Нямаше да му е необходимо за повдигане на другата част от капака. Достатъчно е да стъпи върху бетонната рамка и да го повдигне.
Предпазливо се спусна в гроба — страхуваше се да не преобърне бетонния блок, който току-що беше извадил. Имаше опасност при падането си да смаже пръстите на краката му или още по-лошо — да се счупи, защото беше доста тънък. Камъчета се изтъркаляха в дупката и Луис чу как няколко от тях глухо изкънтяха върху ковчега на Гейдж.
Наведе се, сграбчи другата половина от бетонния капак и го вдигна. В този момент усети нещо студено и влажно между пръстите си. Когато изправи и втората половина вертикално на гроба (сега двете части напомняха подпори за книги), Луис погледна ръката си и забеляза, че между пръстите му се гърчи тлъст червей. Със сподавен вик на отвращение, той избърса ръката си о стената на гроба на сина си.
Насочи фенерчето надолу и видя ковчега, който по време на погребалната церемония беше поставен върху метални релси и заобиколен от изкуствената настилка с противно зелен цвят. Пред очите му беше сейфът, в който трябваше да погребе всички надежди, които беше възлагал на сина си. В гърдите му се разгоря страхотен гняв, напълно противоположен на студенината, която усещаше допреди малко. Що за идиотска мисъл! Никога няма да се примири!
Слепешката потърси лопатата и я сграбчи. Замахна и заудря с нея по ключалката на ковчега — един, два, три, четири пъти. Устните му бяха разтеглени в ужасяваща гримаса.
„Ще те измъкна оттам, Гейдж! Ще видиш!“
Ключалката се счупи още при първия удар с лопатата, но Луис продължаваше да удря по ковчега като че искаше не само да го отвори, а и да му причини болка. В един миг се осъзна (по-бързо, отколкото в други случаи) и ръцете му замряха във въздуха в момента, когато вдигаше лопатата, за да нанесе поредния удар.
Забеляза, че острието на лопатата е извито и назъбено. Захвърли я встрани и изпълзя от гроба — краката му трепереха и бяха омекнали като памук. Усети, че му се повдига — гневът му бе изчезнал също тъй внезапно, както се беше появил. Вместо него в душата му отново се възцари студенина. Никога през живота си не се бе чувствал толкова самотен, толкова откъснат от всичко. Стори му се, че се носи из Космоса като астронавт, чието предпазно въже, прикрепящо го към кораба се е скъсало; и сега той се носи безцелно сред космическия мрак и знае, че ще умре, щом свърши кислородът в скафандъра му. „Дали и Бил Батерман се е чувствал така?“ — помисли си той.
Отново се просна на земята, този път по гръб, и остана така, докато се убеди, че отново контролира нервите си и може да продължи работата си. Когато чувството му на замайване премина и краката му престанаха да треперят, седна и отново се спусна в гроба. Освети с фенерчето ключалката и видя, че не само е счупена, а напълно унищожена. Въпреки че в яростта си бе замахвал слепешката, ударите му бяха попаднали точно в целта, сякаш водени от чужда ръка. Дървото около ключалката беше станало на трески.
Луис пъхна фенерчето под мишницата си. Подви колене и за миг остана приклекнал, с протегнати напред ръце, като цирков акробат, който трябва да поеме партньора си, извършващ салтомортале.
Напипа жлеба в капака. Спря се за миг, пъхна пръстите си в него, после, след кратка пауза, която не би могла да се окачестви като колебание, отвори ковчега на сина си.
50
Рейчъл Крийд почти успя да стигне от Бостън до Портланд. Почти.
Първият й полет бе точно навреме, самолетът напусна Чикаго в определения час (само по себе си истинско чудо), приземи се, без да чака нито секунда за свободна писта на летището „Ла Гуардия“ (второ чудо) и излетя за Ню Йорк само с пет минути закъснение. Приземи с в Бостън в двайсет и три и дванайсет, с петнайсет минути закъснение. Оставаха й тринайсет минути, за да се прехвърли на другия самолет.