Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Сви вляво и се отправи към парцела, където беше гробът на Гейдж. Внезапно осъзна, че вече не помни лицето на сина си и потръпна от ужас. Замръзна на мястото си, втренчи се в строените в редица гробове, в мрачните фасади на мавзолеите и напразно се опита да си ги припомни. В паметта му изникнаха отделни черти на лицето на Гейдж — меката му и пухкава руса коса, леко дръпнатите му очи, дребните му бели зъби, малкия звездообразен белег на брадичката му, останал за спомен от падането по стълбата на къщата им в Чикаго, — но не успя да ги свърже в цялостен образ. Отново видя как Гейдж тича към шосето за фаталната му среща с камиона на „Оринко“, но кой знае защо не можа да види лицето му. Опита се да си припомни как изглеждаше Гейдж, когато го постави в креватчето му вечерта, след като бяха пускали хвърчилото, но паметта му сякаш беше обгърната с черна завеса.
„Къде си, Гейдж?“
„Слушай, Луис, помислил ли си, че може би не правиш добра услуга на сина си? Може би е щастлив там, където се намира? Може би разказите за отвъдния свят не са идиотски бръщолевения, за каквито винаги си ги смятал. Може би той е при ангелите, или пък просто спи. И ако спи, знаеш ли какво искаш да събудиш?“
„О, Гейдж, къде си? Искам да се върнеш при нас!“
Изведнъж Луис се запита дали действително контролира действията си. Защо не може да си спомни лицето на Гейдж и защо упорито отказва да се вслуша в предупрежденията — тези на Джъд и на Пасков, който се беше явил в съня му — или странното безпокойство, което усещаше в сърцето си?
Припомни си паметниците в Гробището за домашни любимци, подредени в грубо очертани окръжности, образуващи спирала, отправена към Голямата Загадка, и отново усети познатата студенина. Всъщност защо стърчи насред алеята и се опитва да си припомни лицето на Гейдж?
Скоро ще го види.
Надгробният паметник вече беше поставен. На него бе написано само: ГЕЙДЖ УИЛЯМ КРИЙД, с двете дати отдолу. Днес някой бе идвал да се поклони на гроба и бе оставил свежи цветя. Кой ли би могъл да бъде? Може би Миси Дендридж?
Луис усети бавните и тежки удари на сърцето си.
Сърцето му биеше силно, но бавно. Ето че бе дошъл решаващият момент. Ако наистина възнамерява да осъществи плана си, най-добре да започне веднага. Предстоеше му много работа, а до зазоряване оставаха само няколко часа.
Луис за последен път надникна в сърцето си и откри, че решителността му не е намаляла. Кимна едва забележимо и извади от джоба си сгъваемото ножче. Разряза прозрачните лепенки, с които беше омотал вързопа. Разгъна брезента в долната част на гроба на Гейдж като спален чувал, и грижливо подреди върху него съдържанието на пакета, все едно, че подреждаше хирургически инструменти, с помощта, на които щеше да зашие рана или да извърши лека операция.
Беше замаскирал мощното фенерче с парче кече, както му бе препоръчал продавачът от магазина за инструменти. Кечето беше прикрепено с прозрачна лепенка. Бе направил дупчица в средата му с помощта на монета от един цент и на скалпела си. Постави до фенерчето кирката с къса дръжка, която може би нямаше да му потрябва — беше я взел за всеки случай. Не се налагаше да отваря херметически запечатан капак и предполагаше, че в прясно изкопания гроб няма камъни. След това извади бела, лопатата, въжето и грубите ръкавици. Нахлузи ръкавиците, грабна лопатата и се залови за работа.
Земята беше мека и лесна за копаене. Гробът бе ясно очертан, а пръстта, която изкопаваше, изхвърляше отстрани. Машинално сравни лекотата, с която сега разравяше гроба на Гейдж и трудното копаене в каменистата, неподатлива почва в индианското гробище, където, ако всичко върви според предвижданията му, ще погребе тялото на сина си преди зазоряване. Там горе положително ще му се наложи да използва кирката.
След това се опита да изпразни ума си от всякакви мисли — те само му пречеха.
Хвърляше изкопаната пръст близо до гроба; движенията му постепенно нарушиха ритъма си, когато дупката стана по-дълбока. Стъпи в гроба и усети противната миризма на влажна пръст, която му беше до болка позната от времето, когато чиракуваше при чичо Карл.
„Дигър“17 — помисли си той и спря за миг, за да избърше потта от челото си. Според чичо Карл, „Дигър“ беше прякорът на всички гробари в Америка, дори приятелите им ги наричаха така.
Отново се залови за работа и спря само още веднъж, за да погледне часовника си. Беше дванайсет и двайсет. Времето като че ли се изплъзваше между пръстите му като мокра връв.
Четирийсет минути по-късно, лопатата удари в нещо твърдо. Луис прехапа горната си устна, докато от нея потече кръв. Взе фенерчето и го насочи към дупката. Видя пръст, диагонално прорязана от някаква сребристосива линия — беше горната част на бетонния капак. Доколкото можа, го разчисти от пръстта, но трябваше да внимава и да не вдига много шум, а на света няма нищо по-шумно от лопатата, която стърже по бетон в нощната тишина.
17
Digger — копач — Б. пр.