Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Не е вярно. Съвсем бях забравил колко си заядлива. Подай ми онзи лист хартия. Ще си го запиша.

— Нищо такова няма да направя — възрази през смях Арабела.

— Знаеш ли коя беше първата ми мисъл, когато се събудих тази сутрин? Помислих си, че трябва да стана, да се обръсна и да закуся, преди слугата на някой друг да е използвал всичката топла вода и да е обрал всичките хлебчета. После си спомних, че всички слуги в къщата са мои и че всичката топла вода в къщата е моя, и че всичкият хляб в къщата също е мой. Струва ми се, че никога не съм бил по-щастлив.

— Никога ли не си се чувствал добре в Испания?

— На война живееш или като принц, или като скитник. Виждал съм лорд Уелингтън — трябваше да кажа „Негово сиятелство“81 — да спи под дърво с камък за възглавница. Друг път съм виждал крадци и просяци да се изтягат в пухени завивки на разкошни легла. Войната обръща всичко с главата надолу.

— Е, надявам се животът в Лондон да не ти се стори скучен. Джентълменът с коса като глухарче каза, че след като си опитал вкуса на войната, у дома със сигурност ще се отегчиш.

— Ха! Не, в никакъв случай! Как, когато тук всичко е чисто и на мястото си? И книгите, и вещите са ти подръка, и щом вдигнеш поглед, жена ти седи пред теб? Какво би могло… Кой ти го е казал? Джентълмен с каква коса?

— Като глухарче. Сигурна съм, че го познаваш. Той живее при сър Уолтър и лейди Поул. Всъщност не съм убедена, че живее там, но го виждам всеки път, когато отида у тях.

Стрейндж се намръщи.

— Не го познавам. Как се казва?

Арабела не знаеше.

— Винаги съм смятала, че е роднина на сър Уолтър или лейди Поул. Колко странно, че никога не ми е хрумвало да го попитам как се казва! И то след като сме разговаряли — о, часове наред!

— Наистина ли? Не съм сигурен, че одобрявам това. Той хубав ли е?

— О, да! Много! Колко странно, че не знам името му! Много е забавен. За разлика от повечето хора, които срещаме.

— И за какво си говорите?

— О, за всичко! Но накрая той все иска да ми подарява нещо. Миналия понеделник искаше да ми докара бенгалски тигър. В сряда — да ми доведе кралицата на Неапол, защото според него тя и аз толкова си приличаме, че със сигурност ще станем най-добри приятелки, а в петък искаше да изпрати слуга да ми донесе музикално дърво…

— Музикално дърво?

Арабела се засмя.

— Музикално дърво! Каза, че на някаква планина с историческо име расте дърво, което вместо плодове ражда ноти и музиката му превъзхожда всяка друга. Никога не мога да преценя дали сам вярва на приказките си. Всъщност няколко пъти дори се питах дали не е луд. Винаги намирам извинения да отказвам подаръците му.

— Радвам се. Никак нямаше да ми е приятно да се върна у дома и да намеря къщата пълна с тигри, кралици и музикални дървета. Напоследък получавала ли си вести от мистър Норел?