Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Флорес де Авила се оказа доста затънтено място: никой от испанците, които капитан Уайт попита за пътя, не знаеше къде е. Но когато две от най-големите европейски армии минат отнякъде, те не могат да не оставят следи от движението си: Стрейндж и капитан Уайт установиха, че е най-добре да следват дирята от захвърлени армейски предмети, счупени каруци, трупове и пируващи врани. На фона на пустите скалисти долини тези гледки приличаха на средновековни изображения на ада и предизвикваха Стрейндж да прави множество мрачни забележки за ужаса и безсмислието на войната. При нормални обстоятелства професионалният войник капитан Уайт вероятно би възразил, но сега бе твърде повлиян от мрачната обстановка наоколо и отговаряше само: „Вярно е, сър. Много е вярно.“
Но един войник не може да размишлява прекалено дълго над подобни въпроси. Животът му е изпълнен с трудности и той трябва да си доставя удоволствия при всяка възможност. Макар да се замисля за жестокостите, с които се сблъсква, сложете го в компанията на другарите му и е почти невъзможно настроението му да не се подобри. Стрейндж и капитан Уайт пристигнаха във Флорес де Авила към девет часа и след пет минути вече се поздравяваха весело с приятели, слушаха последните клюки за лорд Уелингтън и задаваха купища въпроси за битката, състояла се предишния ден и завършила с поредното поражение за французите. Човек трудно би предположил, че през последните дванадесет месеца са видели нещо, което да ги ужаси.
Щабът се помещаваше в разрушена църква на хълма над селото и там ги очакваха лорд Уелингтън, Фицрой Съмърсет, подполковник Де Ланси и майор Грант.
За човек, който бе спечелил две битки за два дни, лорд Уелингтън не беше в най-доброто възможно настроение. Френската армия, прочута из цяла Европа с бързото си придвижване, се беше измъкнала и сега крачеше към Валядолид и спасението си.
— За мен е истинска загадка как се придвижват толкова бързо — оплака се той. — Какво ли не бих дал да ги настигна и разгромя! Но имам само една армия и ако я изтощя, не мога да си набавя друга.
— Получихме вест от неаполитанците за оръдията — съобщи майор Грант на Стрейндж и капитан Уайт. — Искат ни сто песос на парче. Общо шестстотин.
— А това е твърде много — отсече Негова светлост. — Мистър Стрейндж, капитан Уайт, надявам се, че имате добри новини за мен.
— Не бих казал, милорд — отвърна Стрейндж. — Неаполитанците са в някаква гора. Но къде точно се намира тя — нямам ни най-малка представа. Не знам как да продължа. Използвах всичко, което знам.
— Тогава бързо трябва да научите нещо ново!
В първия момент Стрейндж като че ли се приготви да даде гневен отговор на Негова светлост, но размисли, въздъхна и попита дали седемнадесетте мъртви неалолитанци са на сигурно място.
— Сложиха ги в камбанарията — отвърна подполковник Де Ланси. — Сержант Неш отговаря за тях. Не знам за какво ви трябват, но ви съветвам да ги използвате бързо. Не вярвам да издържат дълго в тази горещина.
— Ще изкарат още една нощ — каза Стрейндж. — Нощите са студени. После се обърна и излезе от църквата.
Хората на Уелингтън го изгледаха с любопитство.
— Знаете ли — обади се Фицрой Съмърсет, — наистина не проумявам какво възнамерява да прави със седемнадесет трупа.
— Каквото и да е — каза Уелингтън, потопи пачето си перо в мастилото и започна да пише писмо до министрите в Лондон, — очевидно не му се нрави. Прави всичко възможно, за да го избегне.
Същата нощ Стрейндж направи магия, която никога дотогава не беше правил. Опита се да проникне в сънищата на неаполитанците. В това успя напълно.
Един сънуваше, че се е покатерил на дърво, гонен от печено агнешко краче. Той седеше на дървото и плачеше от глад, докато агнешкото краче тичаше наоколо и заплашително размахваше стърчащия си кокал. Скоро след това към него се присъединиха пет или шест настървени варени яйца, които зашепнаха най-ужасни хули по адрес на неаполитанеца.
Друг сънуваше, че върви през някаква горичка и среща мъртвата си майка. Тя му каза, че преди малко надникнала в една заешка дупка и видяла на дъното й Наполеон Бонапарт, краля на Англия, папата и руския цар. Човекът слезе в заешката дупка да види, но когато стигна дъното, установи, че Наполеон Бонапарт, кралят на Англия, папата и руският цар са всъщност едно и също лице, огромен дебел мъж, голям колкото църква, с ръждясали железни зъби и горящи колела вместо очи. „Ха! — подсмихна се злобно великанът, — да не би да си мислеше, че сме различни хора?“ После бръкна в един котел, който къкреше отстрани, извади малкия син на сънуващия и го изяде. Накратко, сънищата на неаполитанците, макар да бяха интересни, не съдържаха много полезни сведения.