Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Лорд Уелингтън нетърпеливо махна на сержанта да млъкне.

— Не виждам да са пострадали много — каза Негова светлост на Стрейндж. — Има ли значение дали някой ги е пипал?

Стрейндж мрачно промърмори, че може би не, но все пак му се налага да ги гледа.

Наистина повечето рани по неаполитанците като че ли бяха онези, причинили смъртта им, но всички трупове бяха разсъблечени, а на някои бяха отрязани пръстите — за по-лесно сваляне на пръстените. Един от мъртвите беше хубав млад мъж, но красотата му бе значително пострадала от това, че някой беше извадил зъбите му (за да си направи изкуствени) и бе отрязал по-голямата част от черната му коса (за перука).

Стрейндж каза на един войник да донесе остър нож и чист бинт. Когато му донесоха ножа, той свали връхната си дреха и нави ръкава на ризата си. После започна да мърмори под носа си нещо на латински. След това направи голям и дълбок разрез в ръката си и когато от раната потече обилна струя кръв, Стрейндж поля обилно главите на мъртъвците, като внимаваше кръвта да не попадне в очите, на езиците и в ноздрите им. След миг първият труп се изправи. Разнесе се зловещ стържещ звук от напълването на изсъхналите дробове с въздух и раздвижването на крайниците по начин, който представляваше непоносимо ужасна гледка. После един по един труповете оживяха и заговориха гърлено на език, който съдържаше много повече пискливи звуци от всеки друг, известен на присъстващите.

Дори Уелингтън леко пребледня. Само Стрейндж не показа видима емоция.

— Мили Боже! — възкликна Фицрой Съмърсет. — Що за език е това?

— Мисля, че е един от диалектите на ада — отвърна Стрейндж.

— Наистина ли? — попита Съмърсет. — Е, това е забележително. — Много бързо са го научили — отбеляза лорд Уелингтън. — Та те са мъртви едва от три дни — Негова светлост одобряваше хората, които се справяха със задачите си бързо и делово. — Но вие говорите ли този език? — обърна се той към Стрейндж.

— Не, милорд.

— Тогава как ще разговаряме с тях?

Вместо отговор Стрейндж сграбчи главата на първия труп, разтвори ломотещите му челюсти и плю в устата му. Мъртвият тутакси заговори на родния си земен език — силен неаполитански диалект на италианския, който за повечето хора бе също толкова неразбираем и почти толкова ужасен, колкото и езикът, говорен от трупа допреди малко. Все пак предимството беше, че този диалект бе напълно разбираем за капитан Уайт.

С помощта на капитана майор Грант и подполковник Де Ланси разпитаха мъртвите неаполитанци и останаха много доволни от получените отговори. Тъй като бяха мъртви, неаполитанците държаха да удовлетворят разпитващите ги несравнимо повече, отколкото който и да било жив пленник. Оказа се, че малко преди да ги убият в битката при Саламанка, всеки един от тези нещастници бе получил тайно съобщение от скритите в гората свои сънародници, с което последните ги известяваха за кражбата на оръдията и им казваха да отидат в едно село на няколко левги северно от Саламанка, откъдето лесно ще намерят гората по тайни знаци, оставени с креда по дървета и камъни.