Пътят на кралете (том I)

— Да.

— А защо просто не се дуелираш? — Адолин се приведе нетърпеливо напред. — Едно скучно изявление може и да обясни идеите ти, но няма да накара хората да ги почувстват. Подбери си от онези, които те наричат страхливец, предизвикай ги на дуел и напомни на всички каква грешка е да обиждаш Тоягата!

— Не мога. Кодексът забранява това на човек в моето положение.

Адолин може би също не трябваше да се дуелира, но Далинар не му беше наложил пълна забрана. Дуелите бяха неговият живот. Е, дуелите и жените.

— Тогава ми повери честта на нашия дом. Аз ще се дуелирам с тях! Ще се изправя с Бронята и Меча и ще им покажа какво означава твоята чест.

— Ще бъде все едно аз го правя, синко.

Адолин поклати глава и изгледа Далинар. Като че търсеше нещо.

— Какво? — попита Далинар.

— Опитвам да реша кое те промени най-много. Виденията, Кодексът или книгата. Ако изобщо има разлика между тях.

— Кодексът е отделно от другите две. Кодексът е традицията на стария Алеткар.

— Не, татко, свързани са. И трите. Връзката им се намира някъде вътре в теб.

Далинар се позамисли. Дали момчето имаше право?

— Разказвах ли ти историята за краля, който носи камъка?

— Да.

— Наистина ли?

— Два пъти. А в друг случай ме накара да слушам пасажа от книгата.

— О. Добре. На същото място се разказва за същината на разликата между това да принуждаваш хората да те следват и това да ги оставяш да те следват. Ние в Алеткар много принуждаваме. Да се дуелираш с някого, задето твърди, че съм страхливец, няма да промени убеждението му. Може да го накара да спре да говори, но сърцето му си остава същото. Знам, че съм прав. Просто трябва да ми се довериш и за това.

Адолин стана с въздишка.

— Е, приемам, че официалното опровержение е по-добре от нищо. Поне не си се отказал напълно да защитаваш нашата чест.

— Никога няма да се откажа. Само трябва да съм внимателен. Не мога да си позволя задълбочаване на разединението. — Далинар се върна към вечерята си, набучи последния къс пилешко на ножа и го метна в уста.

— Да се връщам на другия остров тогава. Аз… Я чакай, това не е ли леля Навани?

Далинар вдигна поглед и с изненада видя, че Навани идва към тях. Чинията му беше празна; довършил беше храната, без да забележи.

Въздъхна, внуши си твърдост и стана да поздрави Навани.

— Матана — поклони се той. Използва официалното обръщение към по-голяма сестра. Навани беше само с три месеца по-възрастна от него, но обръщението си оставаше подходящо.

— Далинар — отвърна тя с бегла усмивка. — И скъпият ми Адолин.

Адолин се усмихна широко, заобиколи масата и прегърна леля си. Тя положи скритата си ръка на рамото му — жест, който беше запазен само за членове на семейството.

— Кога се върна? — попита Адолин и я освободи от прегръдката си.

— Едва днес следобед.

— А защо се върна? — попита строго Далинар. — Бях останал с впечатлението, че ще помагаш на кралицата да защитава кралските интереси в Алеткар.