Пътят на кралете (том I)

„В случай, че си затваряш очите за това бедствие, знай, че и Аона, и Скаи са мъртви, а онова, което държаха, е Разбито. Вероятно, за да бъде невъзможно някой да се надигне и да се противопостави на Райсе.“

Два дни след случая с бурята Далинар вървеше с двамата си сина през скалите по посока на кралското езеро за забавления.

Далинаровите гадатели предвиждаха още няколко седмици пролет, а после — отново лято. Всички се надяваха зимата да не се върне.

— Ходих при още трима кожари — тихо каза Адолин. — Мненията им се различават. Изглежда, още преди срязването на ремъка — ако е бил срязан изобщо — той е бил износен. Това затруднява изясняването на нещата. Всички са съгласни, че ремъкът е срязан, но не е задължително да е от нож. Може да е просто обикновено износване и скъсване.

Далинар кимна.

— Това е единственото доказателство, което далечно намеква, че може да има нещо особено в историята със скъсания подпръг.

— Значи признаваме, че това е само следствие от кралската мания за преследване.

— Ще говоря с Елокар — реши Далинар. — Ще го осведомя, че сме попаднали в задънена улица и ще разбера дали иска да следваме други пътища.

— Ще свърши работа. — Адолин явно нямаше търпение да каже още нещо. — Татко. Искаш ли да поговорим за случилото се по време на бурята?

— Не беше по-различно от преди.

— Но…

— Порадвай се на вечерта, Адолин — твърдо рече Далинар. — Добре съм. Може би стана хубаво, че войниците видяха какво се случи. Укриването пораждаше само слухове, някои от които бяха дори по-лоши от истината.

Адолин въздъхна, ала кимна в знак на съгласие.

Кралските празненства винаги се провеждаха на открито, в подножието на хълма, където се издигаше дворецът на Елокар. Ако гадателите предупредяха за буря или просто времето се развалеше, празникът се отменяше. Далинар беше доволен от мястото. Дори и разкрасени, направените с Превръщател сгради му приличаха на пещери.

Плиткото изкуствено езеро беше напълнено с вода. В нея стояха кръгли платформи, прилични на каменни островчета. Изисканият миниатюрен пейзаж беше дело на кралските Превръщатели, които бяха отклонили водите на някакво близко поточе. Напомня ми на Села Талес, помисли Далинар, докато прекосяваше първия мост. На младини беше пътувал до тази страна в западната част на Рошар. И на Чистото езеро.

Островчетата бяха пет, а перилата на мостовете между тях бяха толкова фино резбовани, че след всяко увеселение ги сваляха, за да не ги повреди някоя буря. Тази вечер по бавното течение плаваха цветя. От време на време минаваше и лодчица — само педя широка — със зареден скъпоценен камък.

Далинар, Ренарин и Адолин се озоваха на първата платформа.

— Една чаша синьо — каза Далинар на синовете си. — След това пийте само оранжево.

Адолин звучно въздъхна.

— Не можем ли поне веднъж…

— Докато сте членове на моя дом, ще следвате Кодекса. Волята ми е непреклонна, Адолин.

— Чудесно. Хайде, Ренарин.

Двамата братя се разделиха с Далинар и останаха на първата платформа, където се събираха по-младите светлооки.

Далинар премина на следващия остров. Тук се събираха нископоставените светлооки. От двете страни имаше отделни острови за мъжете и жените, съответно отдясно и отляво. На трите централни острова обаче мъжете и жените се смесваха.

Наоколо привилегированите поканени се радваха на кралското гостоприемство. Изкуствената храна по принцип беше безвкусна, но на щедрите увеселения на краля винаги се сервираха вносни подправки и екзотични меса. Далинар долавяше миризмата на печено прасенце и дори на пиле. Отдавна не му бяха предлагали месо от това странно летящо създание от страната Шин.

Край него мина тъмноок слуга в тънка червена дреха с поднос оранжеви крака от раци. Далинар продължи по пътя си и заобиколи група пируващи. Повечето пиеха виолетово вино, най-упояващата и ароматната от всички напитки. Почти никой не беше във военна униформа. Неколцина от мъжете носеха тесни сака до кръста, но повечето бяха изоставили преструвките и се кипреха в свободни копринени ризи с плисирани маншети и чехли в подходящ цвят. Разкошните тъкани блестяха в светлината на лампите.

Тези последователи на модата хвърляха по някой поглед на Далинар, преценяваха го, претегляха го. Той помнеше времената, когато на подобни празненства край него се тълпяха приятели, познати, и — да, дори блюдолизци. Сега никой не се приближи, макар да му правеха път. Елокар можеше и да си мисли, че чичо му отслабва, ала повечето от низшите светлооки имаха уважение към него.