Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Логън облиза нервно устни.
— Победих го.
— С копие в тялото си?
— Разбрах за копието чак накрая.
Лутар и Лонгфут се спогледаха.
— Доста важна подробност, че да не й обърнеш внимание — каза навигаторът.
— Така е. — Логън се поколеба как най-добре да обясни, но осъзна, че в обяснението му нямаше да има нищо приемливо. — Понякога… да кажем… не знам какво правя.
Последва дълго мълчание.
— Какво имаш предвид? — попита Баяз.
Логън присви мъчително очи. Всичкото така крехко доверие, което беше градил през последните седмици, беше на път да се сгромоляса пред очите му, но той не видя друг избор. Не го биваше в лъжите.
— Когато бях на четиринайсет, мисля, се скарах с приятел. Дори не помня за какво беше. Помня само, че бях ядосан. Той ме удари. Следващият ми спомен е как гледам ръцете си. — Логън ги погледна сега. Две бледи в тъмното ръце. — Бях го удушил. Беше мъртъв. Не помня как съм го направил, но бяхме само двамата и кръвта му беше под ноктите ми. Издърпах го до едни скали, хвърлих го долу, за да му счупя главата. После казах, че е паднал от дърво, и всички ми повярваха. Майка му плака, но какво можех да направя? Тогава ми се случи за пръв път. — Логън усети погледите на всички върху себе си. — Няколко години по-късно насмалко не убих баща си. Наръгах го, докато ядяхме. Не знам защо. Нямах представа защо. Той бързо се оправи. — Забеляза, че Лонгфут се отдръпва леко назад. Не можеше да го вини. — Тогава шанка започнаха да идват по-често. Баща ми ме изпрати на юг, през планините, да търся помощ. Така открих Бетод. Той ми предложи помощта си, ако се бия за него. И какъвто бях глупак, съгласих се. Хареса ми, но битките никога не свършваха. Нещата, които направих в тези войни… нещата, които ми казаха, че съм направил… — Логън пое дълбоко въздух. — Убивал съм приятели. А трябваше да видите какво правех с враговете. И ми харесваше. Харесваше ми да съм винаги начело при огъня, да виждам страха в очите на хората, когато срещнат моите, да знам, че никой не смее да ме погледне в очите. После стана по-зле. И още по-зле. Една зима почти през цялото време не знаех ни кой съм, ни какво правя. Понякога усещах, че става, но не можех да го спра. Никой не знаеше кого ще убия в следващия момент. Насираха се от шубе, всички, дори Бетод. Но никой не се страхуваше от мен така, както аз самият.
За момент настана пълно мълчание. Всички го зяпаха с отворени усти. След гледката на труповете при колоната останките на тази къща им се бяха сторили като достатъчно уютно и сигурно място за през нощта. Вече не. Празните отвори на прозорците зееха като рани. Празните врати зееха като гробове. Мълчанието се проточи сякаш до безкрай. Накрая Лонгфут се покашля:
— Значи, да кажем, просто ей така, мислиш ли, че е възможно, без да искаш, да убиеш някой от нас?
— Не. По-вероятно е да ви избия всичките.
— Извинявай, че ще го кажа, но не съм много убеден.
— А на мен ми се ще да я беше разказал по-рано тази история! — ядно заяви Лонгфут. — Подобна информация човек трябва да споделя със спътниците си! Не мисля, че…
— Остави го на мира — изръмжа Феро.
— Но ние имаме право да знаем…
— Затваряй си плювалника, глупав звездоброецо. Никой тук не е съвършен. — Тя изгледа навъсено навигатора. — Някои само плямпат, а когато дойдат неприятностите, никакви ги няма. — Изгледа свирепо Лутар. — Някои са много по-безполезни, отколкото се мислят. — Озъби се на Баяз. — Някои крият куп тайни, а после заспиват в най-неподходящия момент и зарязват другите насред нищото. Той е убиец. И к’во толкова? Изнасяше ви, когато някой трябваше да убива.
— Исках само да…
— Затваряй си плювалника, казах!
Лонгфут примигна и замълча.
Логън погледна към Феро. Последният човек, от когото беше очаквал добра дума. А от всички около огъня само тя беше виждала с очите си за какво наистина ставаше дума. И въпреки това се застъпи за него. Тя забеляза, че я гледа, намръщи се и се сви в ъгъла, но това не промени нещата. Вътрешно Логън се усмихна.
— Ами ти? — Баяз погледна към Феро, сложил замислено пръст на устните си.
— Какво аз?
— Казваш, че не обичаш тайните. Всички разказахме за белезите от миналото си. Аз отегчих групата с моята древна история, Кървавия девет я ужаси със своята. — Баяз потупа с пръст потъналото си в сянка лице. — Ти как получи твоя белег?
След кратко мълчание Лутар пръв се обади:
— Обзалагам се, че който и да ти е причинил това, накарала си го да страда, нали? — тонът му определено беше развеселен.
Лонгфут се изкикоти.
— О, със сигурност! Смея да твърдя, че нещастникът направо е ударил на камък! Не смея да мисля какво…
— Аз го направих — каза Феро.
Смехът моментално утихна и усмивките изчезнаха.
— Ъ? — промърмори Логън.
— Какво бе, бял? Да не оглушаваш? Сама си го направих.
— Защо?
— Ха! — кресна Феро и го изгледа кръвнишки от ъгъла. — Нямаш представа какво е да бъдеш нечия собственост! Когато бях на дванайсет, бях продадена на човек на име Сусман. — Тя се изплю на земята и избълва нещо на нейния език. Логън реши, че със сигурност не беше нещо приятно. — Той държеше място, където обучаваха момичета, а после ги продаваха.
— Обучаваха? За какво? — попита Лутар.
— Ти за какво мислиш, глупако? Да се чукат.
— Ъ — изхълца онзи и сведе поглед към земята.
— Две години прекарах на това място. Две години, преди да успея да открадна нож. Тогава не знаех как да убивам, затова нараних собственика си по единствения начин, по който можах. Срязах си лицето до кокал. Докато успеят да ми вземат ножа, си бях свалила цената до една четвърт. — Устните на Феро се разтеглиха в зловеща усмивка, все едно разказваше за най-щастливия ден от живота си. — Трябваше да го чуете как пищеше копелето!
Логън я зяпна. Ченето на Лонгфут увисна. Дори Първия магус изглеждаше шокиран.
— Наранила си се сама?
— И какво, ако съм?
Отново настана мълчание. Подухна вятър и нахлу в руините на къщата. Засвири в дупките на стените и накара пламъците на огъня да затанцуват. Вече никой нямаше желание да продължи разговора.