Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Точно за това харча парите, за които всички са убедени, че са у вас.
— Стените ли укрепвате?
— Не само. Имаме там две хиляди войници от Карч и Валеска.
— И мислите, че ще останат на ваша страна срещу джадитите?
— Щом им плащам, сигурно ще останат.
— А Белмонте? Сер Родриго с вас ли е?
Мазур отново се замисли.
— Засега е с нас. Но ако Рамиро от Валедо тръгне срещу нас, не съм сигурен какво ще стане.
— Той е опасен мъж.
— Опасните мъже са най-полезни. В това число разбойниците с обръснати бради, които идват да си приберат синовете. Ще пратя да ги доведат още сега. Най-добре ще е да си тръгнете още тази нощ.
— И аз мисля така. Постарах се да ги открия още преди да дойда при вас. Те ме чакат пред стените.
За пръв път Мазур изглеждаше слисан.
— Вече сте ги извели от града? Защо тогава…
— Исках да се срещна с вас — мрачно се усмихна главатарят. — След толкова години. Освен това не обичам да нарушавам думата си, колкото и да не ви се вярва. Ибн Хайран и Белмонте им подариха живота срещу клетва, че ще останат тук като заложници. Освен това тяхната лекарка спаси живота на Абир.
— Моята лекарка — поправи го министърът.
Тариф вдигна вежди.
— Щом предпочитате. Както и да е, нямаше да се чувствам добре, ако просто ги бях отвлякъл. Това щеше да потвърди лошото ви мнение за мене.
— А сега какво се получи?
Ибн Хасан се засмя.
— Сега вероятно лошото ви мнение за мене пак се потвърждава.
— До голяма степен — каза министърът на Рагоса, но след миг протегна ръка и ибн Хасан я стисна. — Радвам се, че си поговорихме. И двамата вече не сме млади. Можеше да не ни се удаде случай.
— Аз не възнамерявам скоро да се преселвам в отвъдното — каза ибн Хасан. — Току-виж догодина съм издекламирал стиховете си на карнавала.
— Това би било истинско откровение.
Постоя сам известно време, след като главатарят от Арбастро си сложи маската и си тръгна. Нямаше намерение да разказва никому за тази среща, но вестта за потеглящата на изток армия го порази. Това беше неизмеримо зло.
Ужасяваща беше и новината за слуховете, разпространявани по адрес на сънародниците му във Фезана. Той нямаше представа какво е намислил Алмалик Втори, но беше ясно, че този човек е изплашен и самотен и се кани да нанесе първия удар. Понякога уплашените мъже бяха най-непредсказуемите.
Ибн Хасан беше попитал за Родриго Белмонте, но не и за другия. Другият беше също такъв проблем, а и в известен смисъл по-важен.
— Бих искал — промърмори сам на себе си бен Аврен — наистина да съм магьосник, каквото и да значи това.
Внезапно се почувства уморен, а и хълбокът отново го наболяваше. Помисли си, че може би трябва да даде заповед на стрелците на терасата и на стражите в съседната стая, но не го направи.
Карнавалът беше в разгара си. Откъм улицата долиташе шум, който заглушаваше звъна на арфата на долния етаж. Нощта ставаше все по-необуздана и шумна. Викове, смях. Той внезапно се запита къде ли е отишъл еленът.
После си спомни какво му беше казала Забира предната вечер в леглото.
Глава 14
Късно през тази безумна нощ, дълго след като синята луна се беше вдигнала високо в небето, за да поеме по дългия си път сред звездите, котката откри Алвар.
Той се беше отделил от останалите. Лаин беше отвлечен от стадо полски мишки, които с кикот го помъкнаха нанякъде, без да се вслушват в неубедителните му протести. Точно този смях ги издаде — бяха момичетата, които сервираха в любимата кръчма на отряда. От известно време те бяха взели стария сърдитко на подбив и не пропускаха случай да му се заканят какво го чака в нощта на карнавала.
Лудус с неговото безкрайно любопитство беше спрял на един ъгъл да наблюдава някакъв вълк, който гълташе огън, и така се беше заплеснал, докато се опитваше да разгадае фокуса, че после не успя да открие другарите си. Алвар не беше съвсем сигурен кога и къде се изгубиха с Мартин, а великолепният паун, скриващ търговеца на коприна, като че потъна вдън земя. Беше много късно. Алвар беше пил доста повече, отколкото беше разумно.
Не можа да открие никъде Джехане. Отначало си мислеше, че ще я познае по походката, но тълпата по улиците ставаше все по-гъста и необуздана и понякога му беше трудно да разбере дали човекът до него е мъж, или жена. През цялото време си напомняше, че тя знае как е маскиран, и че ако продължи да върви, все някъде ще се срещнат, за да се поздравят, да се посмеят заедно. И може би да разменят целувка в тази необикновена нощ. Мислите му постепенно бяха поели в опасна посока.