Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Твърде много свобода го заобикаляше, твърде далеч бяха стигнали буйството и безумието, обзели тази нощ улиците на Рагоса. Те го караха да тръпне от желание и от нещо много по-сложно и непреодолимо.
Сам, далеч от дома, заобиколен от птици и приказни създания, които никога не бяха съществували, той бродеше сред сергиите с храна и вино, край музикантите, свирещи под светлината на оранжевите и кехлибареножълти факли, на синята луна и звездите. Зажаднял за утеха, за взаимност, за всичко онова, което този труден, изменчив свят би могъл да му поднесе.
Но намери нещо съвсем различно.
Една верижка.
Тя се плъзна върху маската му на орел и се стегна около врата му, докато Алвар гледаше група танцьори в една градинка близо до казармите. Те се докосваха и се притискаха един в друг по начин, който до тази нощ му се беше струвал немислим. Опита се да си представи, че и той се включва в танца, но се отказа. Не и синът на войник от северно Валедо!
Точно в този момент верижката се наниза върху него изотзад и се стегна около врата му. Алвар се обърна светкавично. В първия миг не видя нищо — наблизо премина някой със запален факел, — но това не трая дълго.
— Ще трябва да си помисля дали да не се разсърдя сериозно — каза лъскавата котка, която беше видял предния ден. — Трябваше ти да ме намериш, валедиецо. А вместо това…
Тя беше отрупана със скъпоценности, освен онези, които вървяха заедно с маската, но затова пък облеклото й беше съвсем оскъдно и прилепваше плътно към тялото й. Гласът изпод маската приличаше изумително на котешко мъркане.
— Търсих те! — заекна Алвар и се изчерви под маската.
— Добре — промърмори тя. — Това донякъде изкупва вината ти. Но не изцяло. Не трябваше аз да те гоня.
— Как ме позна? — попита той, опитвайки се да си възвърне самообладанието.
— Мъж с твоето телосложение и с ашаритски чехли? Не е трудно, войнико! — Тя стегна още малко верижката. — Сега си мой, разбра ли? Тази нощ мога да правя с тебе каквото си поискам.
Алвар усети, че устата му е пресъхнала. Не каза нищо, пък и не се налагаше. Зърна усмивката й под маската. Тя тръгна и той я последва, без да знае накъде го води.
Оказа се, че никак не е далече — точно зад ъгъла, в една голяма къща, която гледаше към същата градинка като казармите, близо до двореца. Минаха през висока двойна врата, прекосиха осветения от факли двор и се качиха по стълбите. Къщата беше изискана. Облечени в черно слуги, маскирани като дребни горски животни, мълчаливо ги наблюдаваха.
Онова, което последва в голямата спалня с балкон, гледащ към парка, огромна камина и широко легло с балдахин, се превърна за Алвар в едно от най-дългите пътешествия в живота му.
Джехане отново беше сама. Беше оставила четирите заека на езерото, макар и малко неохотно — все пак бяха забавни — но нямаше никакво намерение да споделя нарастващата им близост и по едно време просто се измъкна от лодката, на която се бяха качили.
Манерката с вино още беше у нея, но тя беше спряла да пие. Сега умът й беше бистър, дори прекалено. Докато вървеше по нощните улици установи, че карнавалът въпреки всичко е място, където не можеш да се скриеш от себе си.
По едно време й се мярна великолепната маска на Хусари. Търговецът на коприна танцуваше с още няколко души. Всъщност беше в центъра на кръга и ловко подскачаше, а тълпата му ръкопляскаше със смях. Джехане постоя край тях, усмихната зад маската на сова. Достатъчно дълго, за да види как маскирана като лисица жена се приближи до пауна, обви внимателно ръце около шията му, за да не му смачка перата, и двамата се заизвиваха в грациозен танц.
Погледа още малко и си тръгна.
На пръв поглед движението й беше безцелно — шумящата тълпа я понесе край сергиите и пред прозорците на кръчмите, откъдето долиташе музика, към една каменна пейка пред някаква огромна сграда. Хорският поток край нея не секваше.
Не, движението й съвсем не беше случайно. Честна към себе си — и тази нощ, и всички останали — Джехане знаеше накъде я водят, макар и бавно, стъпките й, къде свършва криволичещата й пътека. Не можеше да се преструва, че е щастлива и й е леко на душата. Сърцето й биеше учестено и лекарят в нея без труд определи диагнозата.