Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Извиках и почувствувах, че там вътре сякаш нещо ми се скъса.
— Върви да седнеш. Нищо няма да ти стане. Не се бой. — Той я доведе до камиона, по-далеч от издъхващото куче, и я настани на стъпалото.
Том и чичо Джон излязоха на шосето. Премазаното тяло леко потрепваше. Том хвана кучето за задните крака и го довлече до канавката. Чичо Джон стоеше смутен, сякаш това бе станало по негова вина.
— Трябваше да го вържа в колата — каза той.
Бащата погледна кучето и отвърна очи.
— Да тръгваме — рече той. — Нищо, и без това не можехме да го храним. Може би така е по-добре.
Иззад камиона се показа дебелият.
— Колко жалко — каза той. — Край автострадите кучешкият живот е кратък. За една година три ми умряха. Сега не държа кучета. — И добави: — Но вие не се безпокойте. Ще го замъкна сред нивята и там ще го закопая.
Майката се приближи до Роуз от Шарън, която все още трепереше от уплаха, седнала на стъпалото на камиона.
— Какво ти е, Розашарн? — попита тя. — Зле ли ти е?
— Всичко видях. Много се изплаших.
— Чух как извика — рече майката. — Е, нищо, успокой се.
— Мислиш ли, че това ще ми навреди?
— Не — отвърна майката. — Ако се тревожиш и притесняваш, ако трепериш над себе си, тогава ще бъде лошо. А сега ставай и ми помогни да настаним удобно баба ти. И престани поне за миг да мислиш за детето си. То само ще се погрижи за себе си.
— А къде е баба? — попита Роуз от Шарън.
— Не зная. Нейде тъдява. Може да е в нужника.
Роуз от Шарън тръгна към клозета и скоро се върна, водейки бабата.
— Беше задрямала там — каза Роуз от Шарън.
Бабата се усмихваше.
— Там е чудесно — рече тя. — Водата тече отгоре по една тръба. — И добави: — Много ми хареса. Хубаво щях да си подремна, ако не бяхте ме събудили.
— На такива места не бива да се спи — рече Роуз от Шарън и помогна на бабата да се вмъкне в кабината. Бабата, доволна, се отпусна на седалката.
— Бива, не бива, все пак е хубаво — отговори тя.
Том каза:
— Да тръгваме. Чака ни дълъг път.
Бащата остро изсвири.
— Сега пък децата някъде се запиляха. — Той изсвири още веднъж, пъхнал два пръста в уста.
И децата веднага се появиха. Те тичаха откъм нивята — първа Рути, а след нея Уинфийлд.
— Яйца! — извика Рути. — Намерих яйца! Черупката им е съвсем мека! — Тя дотича до камиона, а Уинфийлд я следваше по петите. — Гледайте! — На мръсната й длан лежаха десетина меки яйца. И веднага щом тя протегна ръка, забеляза лежащото край пътя мъртво куче.
— О! — извика тя и заедно с Уинфийлд бавно се приближи до кучето. Те почнаха да разглеждат животното.
Баща им рече:
— Хайде, по-живо, иначе ще ви оставим тук.
Децата мълчаливо се обърнаха и тръгнаха към камиона. Рути погледна още веднъж сивите яйца, хвърли ги и се качи с брат си в колата.
— Очите му са още отворени — прошепна тя.
Но Уинфийлд реши да излезе герой. Той храбро каза:
— Всичките му черва са навън и така са се омотали… — Но тук той замълча и след малко продължи: — Всичките черва — вън… — и изведнъж, като се обърна бързо по корем, легна до самия капак и започна да повръща. Като се изправи, в очите му имаше сълзи, носът му течеше. — Когато колят свинете, е съвсем друго — поясни той.
Ал стоеше край вдигнатия капак на мотора и проверяваше нивото на маслото в двигателя. Той извади от кабината една тенекиена кутия, която побираше един галон, наля в картера масло и отново провери нивото.
Том се приближи до него.
— Ако искаш, да покарам аз?
— Не съм се изморил — отговори Ал.
— Цяла нощ не си затварял очи. А аз поспах малко отзарана. Качвай се горе, аз ще покарам.
— Добре — неохотно се съгласи Ал. — Само гледай маслото. И не карай бърже. Гледай да не намалее. Поглеждай и амперметъра. Ако показва нула, значи, има недостиг. И не карай бърже, Том. Много е натоварена колата.
Том се засмя.
— Добре, добре — каза той. — Можеш да спиш спокойно.
Семейството отново зае мястото си горе в камиона. Майката се настани до бабата в кабината. А Том седна на волана и запали мотора.
— М-да — каза той, като включи на скорост, и излезе на шосето.
Моторът бръмчеше равномерно, слънцето, което грееше право в лицето на Том, клонеше на запад. Бабата спеше и дори майката задряма, отпуснала глава на гърди. Том нахлупи каскета, за да защити очите си от ослепителните лъчи.