Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Адолин замръзна. Онзи говореше на алетски — вярно, с тежък акцент, ала разбираемо.
Броненосецът вдигна забралото. Адолин потресен забеляза, че лицето отдолу е голобрадо. Не означаваше ли това, че Броненосецът е жена? Трудно му беше да различава мъжете и жените паршенди. Гласът беше груб и нисък, но навярно можеше да мине за женски.
— Имам нужда да говоря с Далинар — каза жената и пристъпи напред. — Срещнах го един път, отдавна много.
— Вие отблъснахте всичките ни пратеници — отвърна Адолин и заотстъпва с Меч в ръка. — А сега ви се е приискало да говорите с нас?
— Онова беше отдавна. Времената се менят.
Отче на Бурята. Нещо вътре в Адолин го тласкаше да замахне с Меча, да събори този Броненосец и с бой да изтръгне отговорите на някои въпроси, а и да спечели Бронята. Да се бие! Той беше дошъл да се бие!
В ума му зазвуча гласът на Далинар и го удържа. Далинар търсеше тази възможност. Тя би могла да промени хода на цялата война.
— Баща ми ще поиска да се свърже с вас — рече Адолин и пое дълбоко дъх да потисне Вълнението от битката. — Как?
— Посланик. Няма да убием онзи, който идва.
Жената Броненосец вдигна Меча си в поздрав, после го пусна и го остави да изчезне. Хукна към пропастта и се хвърли оттатък с изумителен скок.
Адолин свали шлема си, докато крачеше през платото. Лекарите се грижеха за ранените, а здравите седяха на групи, пиеха вода и окайваха провала си.
Над войските на Роион и Рутар тегнеше особено настроение. Обикновено алетите губеха, защото паршендите смогваха да ги отблъснат в диво безредно отстъпление през мостовете. Рядкост беше алетите да овладеят някое плато, а да няма скъпоценно ядро, с което да го докажат.
Адолин освободи едната си ръкавица и тя сама се разкопча. Окачи я на кръста си. Отметна потните си коси с потната си ръка. И тъй, къде се беше дянал Ренарин?
Ето го, на сборното плато, седнал на камък и обграден от стражи. Адолин притича по един от мостовете и махна в поздрав на Якамав. Якамав сваляше Бронята си. Искаше да му е удобно, докато се прибира в лагера.
Адолин изтича при брат си. Ренарин седеше без шлем на един камък и гледаше в земята.
— Здрасти — рече Адолин. — Готов ли си да се прибираме?
Ренарин кимна.
— Какво стана? — попита Адолин.
Ренарин продължи да гледа в земята. Накрая един от бившите мостови — дребен мъж с прошарена коса — подкани Адолин встрани. Двамата се поотдалечиха.
— Отряд черупкоглавци тръгна да взема един от мостовете, господарю — подзе тихо мостовият. — Сиятелният господар Ренарин настоя да помогне. Сър, мъчихме се да го разубедим. После, щом приближи и призова Меча си, той просто… стоеше си така. Отведохме го, сър, обаче оттогава седи на оня камък.
Поредният пристъп на Ренарин.
— Благодаря ти, войнико.
Адолин се върна и положи ръка на рамото на Ренарин.
— Всичко е наред, братле. Случва се.
Ренарин пак сви рамене. Добре, щом беше в едно от онези настроения, нямаше какво да се прави, освен човек да го остави да си кипи. Момъкът щеше да говори за това, когато е готов.
Адолин организира двестате си войника и отиде да поднесе почитанията си на Върховните принцове. И двамата не показаха голяма благодарност. Всъщност, Рутар май вярваше, че изпълнението на Адолин и Якамав е накарало паршендите да побегнат със скъпоценното ядро. Все едно нямаше да го направят в мига, в който го извадеха. Глупак.
Въпреки това Адолин се усмихваше мило. Надяваше се баща му да има право и протегнатата за помощ ръка да е от полза. Лично той просто искаше да се срещне с всеки от тези на арената, където можеше да ги понаучи на уважение.
Докато се връщаше при войската си, Адолин намери Якамав. Приятелят му седеше под малка тента, пийваше вино и наблюдаваше как остатъкът от армията му минава по мостовете. Имаше доста свлечени рамене и печални лица.
Якамав махна на ординареца да поднесе на Адолин чаша пенливо жълто вино. Адолин взе чашата в ръката без ръкавица, но не отпи.
— Почти съвършено страхотно — оцени Якамав, докато се взираше в платото. От ниското изглеждаше наистина внушително с трите слоя.
Сякаш е построено от човек, разсеяно си каза Адолин, докато разглеждаше формата.
— Почти — съгласи се той. — Можеш ли да си представиш как щеше да изглежда нападението, ако разполагахме с двадесет-тридесет Броненосци на бойното поле? Какви възможности биха имали паршендите тогава?
Якамав изсумтя.
— Баща ти и кралят твърдо следват този път, нали?