Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— И аз.
— Разбирам какво правите двамата с баща ти, Адолин. Но ако продължаваш да се дуелираш, ще загубиш Бронята и Меча си. Дори и ти не можеш винаги да побеждаваш. Най-накрая ще ти се случи лош ден. И тогава всичко ще свърши.
— Може и да загубя в някакъв момент — съгласи се Адолин. — Разбира се, дотогава ще съм спечелил всички Брони в кралството и ще мога да си издействам замяна.
Якамав сръбна от виното и се усмихна.
— Самонадеяно копеле си ти, признавам ти го.
Адолин се усмихна, после приклекна до стола на Якамав — не можеше да седи в стол заради Бронята — за да вижда лицето на приятеля си.
— Истината, Якамав, е, че не се тревожа особено да загубя Бронята. Повече се тревожа, че не намирам с кого да се дуелирам. Като че не мога да накарам никой Броненосец да влезе в двубой, поне не за Броните.
— Имаше известно… подтикване — призна Якамав. — Даваха се обещания на Броненосците, ако откажат да се бият с теб.
— Садеас.
Якамав взе да разглежда виното си.
— Пробвай с Еранив. Хвали се, че е по-добър, отколкото показва репутацията му. Доколкото го познавам, ще види как всички ти отказват и ще го приеме като възможност да направи нещо зрелищно. Обаче доста го бива.
— Мен също. Благодаря, Як. Задължен съм ти.
— Какво чувам? Сгоден си?
Бурята да го отнесе. Как се беше разчуло?
— Само условно. А може и дотам да не се стигне. Корабът на дамата много се бави.
Вече две седмици без никаква вест. Дори леля Навани почна да се притеснява. Ясна можеше да се обади.
— Никога не съм те смятал за човек, който ще се остави да го приковат с уреден брак, Адолин. Тук има доста ветрове, знаеш.
— Както ти казах, съвсем не е официално.
Все още не можеше да определи какво изпитва. Отчасти искаше да се откаже, просто за да не се покори на кроежите на Ясна. От друга страна, връзките му напоследък не бяха нещо, с което да се похвали. След случката с Данлан… Не беше той виновен, че е дружелюбен човек, нали така? И защо всички жени трябваше да са толкова ревниви?
Идеята да остави някой друг да се погрижи за всичко вместо него му се струваше по-привлекателна, отколкото би признал открито.
— Мога да ти разкажа подробно — продължи Адолин. — Може би във винарната по-късно довечера? Доведи Икима. Можеш да ми разясниш колко съм тъп, да ме посъветваш нещо.
Якамав се взираше във виното.
— Какво сега?
— Напоследък не е добре за репутацията на човек да го виждат в твоето общество, Адолин. Баща ти и кралят не са много долюбвани.
— Това ще отмине.
— Сигурен съм. Затова нека… почакаме дотогава, а?
Адолин примигна. Думите на Якамав го нараниха по-силно от всеки удар на бойното поле.
— Става — насили се да отговори той.
— Добро момче.
Якамав дори има нахалството да му се усмихне и да вдигне чашата си в наздравица.
Адолин остави своята чаша недокосната и излезе.
Чистокръвен беше готов и вече го очакваше, когато той се върна при войската си. Адолин понечи да се метне на седлото, кипящ от гняв, но белият ришадиец го побутна с муцуна. Адолин въздъхна и го почеса зад ушите.
— Извинявай. Напоследък не ти обръщам много внимание, нали?
Хубавичко го почеса и се почувства малко по-добре, когато се настани на седлото. Адолин потупа коня по шията и Чистокръвен замалко се поизправи на задните крака, когато тръгнаха. Често правеше така, когато Адолин биваше раздразнен — като че опитваше да подобри настроението на господаря си.
Четиримата му телохранители за деня тръгнаха след него. Те чинно бяха донесли стария си мост, от времето при Садеас, за да превозят отряда на Адолин където трябва. Намираха за особено забавно, дето той караше войниците си да се редуват и да носят нещото.
Проклетият Якамав. Това се очакваше, призна си Адолин. Колкото повече защитавам татко, толкова повече те ще се отдръпват от мен. Същински деца. Татко наистина беше прав.
Имаше ли Адолин истински приятели? Които да застанат до него в трудност? Познаваше на практика всички важни хора в лагерите. Всички познаваха него.
А колко от тях наистина ги беше грижа?
— Нямах пристъп — тихо се обади Ренарин.
Адолин се отърси от размишленията си. Яздеха редом, ала Чистокръвен беше няколко педи по-висок от коня на Ренарин. Макар и в Броня, Ренарин беше като дете, яхнало пони, до ришадиеца.
Пред слънцето се кълбяха облаци и поне за малко ги избавиха от ослепителната светлина. В последно време захладня и май зимата се върна. Напред се простираха празните плата — голи и разбити.