Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— … е дълъг осем мили — каза подчертано остро началникът на гарата.
— Само си мислех — сопна се Мичъм.
— По-добре недей — меко каза Брент.
— Нищо не съм казал!
— За какво си говорихте с Дик Хортън, преди да напусне? — прекалено невинно попита бригадирът, сякаш темата беше маловажна. — Не беше ли за това, че вентилационната система на тунела е на ръба? Не каза ли той, че тунелът едва ли е безопасен в наши дни дори за дизелови локомотиви?
— Защо повдигаш въпроса? — тросна се Мичъм. — Нищо не съм казал!
Дик Хортън, главният инженер на отдела, беше напуснал три дни след пристигането на Мичъм.
— Просто реших да го спомена — невинно отговори бригадирът.
— Виж, Дейв — каза Бил Брент, понеже знаеше, че Мичъм по-скоро ще тъпче на едно място още час, отколкото да вземе решение, — знаеш, че можем да направим само едно нещо: задръж „Комет“ в Уинстън до сутринта, изчакай №236, пусни неговия дизел да прекара „Комет“ през тунела, после пусни „Комет“ да довърши пътуването с най-добрия парен локомотив, който можем да му осигурим от другата страна.
— Но с колко ще го забави това?
Брент вдигна рамене.
— Дванайсет часа, осемнайсет часа, кой знае?
— Осемнайсет часа — за „Комет“? Господи, това никога не се е случвало преди!
— Нищо от онова, което ни се случва сега, не е ставало преди — каза Брент с неочаквана умора в отривистия си, компетентен глас.
— Но в Ню Йорк ще хвърлят вината върху нас! Цялата вина ще хвърлят върху нас!
Брент вдигна рамене. Преди месец би помислил подобна несправедливост за невъзможна — сега беше помъдрял.
— Предполагам… — нещастно каза Мичъм — предполагам, че няма какво друго да направим.
— Няма, Дейв.
— О, Боже! Защо трябваше точно на нас да се случи!
— Кой е Джон Голт?
Беше вече два и половина, когато „Комет“, теглен от стар маневрен локомотив, рязко спря на страничен коловоз на гара Уинстън. Кип Чалмърс с невярващ гняв хвърли поглед навън към няколкото коптора върху пустия склон и архаичния навес на гарата.
— Сега пък какво? Защо, по дяволите, спират тук? — извика той и натисна звънеца за кондуктора. Със завръщането на движението и безопасността ужасът му се беше превърнал в бяс. Чувстваше се едва ли не сякаш са го измамили, като са го накарали да изпита ненужен страх. Спътниците му още висяха по масите в салона — бяха твърде разклатени, за да спят.
— Колко време ли? — безстрастно каза кондукторът в отговор на въпроса му. — До сутринта, господин Чалмърс.
Чалмърс го зяпна сащисано.
— Ще стоите тук до сутринта?
— Да, господин Чалмърс.
— Тук?
— Да.
— Но аз имам митинг в Сан Франциско довечера!
Кондукторът не отговори.
— Защо? Защо трябва да стоим? Защо, по дяволите? Какво е станало?
Бавно, търпеливо, с презрителна вежливост, кондукторът му обясни точно ситуацията. Но преди години — в прогимназията, в гимназията, в колежа, Кип Чалмърс беше научен, че човек не може и не трябва да живее съгласно разума.
— По дяволите тунелът! — изкрещя той. — Да не мислите, че ще ви оставя да ме задържате само заради някакъв си мизерен тунел? Да не искате да разрушите жизненоважни национални планове заради някакъв си тунел? Кажете на механика си, че трябва да съм в Сан Франциско до вечерта и че трябва да ме закара там!
— Как?
— Това е ваша работа, не моя.
— Няма начин да се направи.
— Тогава намерете начин, проклети да сте!
Кондукторът не отговори.
— Да не мислите, че ще оставя мизерните ви технологични проблеми да влияят на изключително важни социални въпроси? Знаете ли кой съм аз? Кажете на механика да тръгва, ако му е мила работата!
— Механикът изпълнява заповеди.
— По дяволите заповедите! Аз издавам заповедите сега! Кажете му да тръгва веднага!
— Може би е по-добре да говорите с началника на гарата, господин Чалмърс. Аз нямам властта да ви отговоря така, както ми се иска — каза кондукторът и излезе.
Чалмърс скочи на крака.
— Ей, Кип… — с неохота каза Лестър Тък — може би е вярно… може би не могат да го направят.
— Могат, щом като трябва! — сопна се Чалмърс, докато крачеше решително към вратата. Преди години, в колежа, го бяха научили, че единственото ефикасно средство да принудиш хората към действие е страхът. В разнебитения офис на гара Уинстън той се изправи срещу сънен човек с отпуснати, уморени черти, и уплашено момче, което седеше на бюрото на оператора. Те изслушаха в мълчалив унес потока от такива цинизми, каквито не бяха чували от никоя бригада работници.