Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Ти ме спаси, Лани. Отново — каза той с разтреперан глас.
Като видя Адаир да лежи на пода неподвижен като труп, Джонатан се дръпна назад. След този миг колебание ми помогна да го обездвижим. Вързахме ръцете на чудовището зад гърба му и глезените му един за друг пъхнахме парцал в устата му. А когато Джонатан събра ръцете и краката му отзад и постави пленника ни в напълно уязвима поза, си спомних за ужасния хамут. Отново ме обзе чувство за пълна безпомощност и не бях способна да причиня същото на Адаир, макар той да бе моят мъчител. Кой знае колко дълго щеше да остане така вързан, преди да го намерят и да го освободят? Наказанието ми изглеждаше прекалено жестоко дори и за него.
Увихме го в любимата му самурена завивка, поне това удоволствие му позволихме. Аз се измъкнах първа, за да може, ако някой срещне Джонатан и го попита какво носи, да каже, че човекът в ръцете му съм аз. Уговорихме се да се срещнем в подземието и там да изпълним плана ми докрай.
Втурнах се по слугинското стълбище към мазето. Докато чаках облегната на студената каменна стена, не спирах да се тревожа за Джонатан. Оставих го да поеме целия риск, като изнесе Адаир от стаята. Макар че останалите се бяха оттеглили по спалните си, потресени от смъртта на Узра и объркани от заминаването на Адаир, не беше никак сигурно, че той няма да се засече с някого от тях. Чаках така напрегната, докато той не се появи с вързопа в ръцете си.
— Някой видя ли те? — попитах аз, а Джонатан поклати глава.
Поведох го през лабиринта на подземието към едно помещение, прилично на пещера. Там бе складирано виното. Винарната бе като затвор, отделена от останалата част на къщата с дебели каменни стени и пръст, за да поддържа постоянна температура. Бях намерила ниша в дъното, малко пространство без прозорци в основата. Приличаше на недовършено разширение, по пода му бяха разхвърляни тухли и дъски. Доставените предния ден камъни и тухли бяха струпани до кофа с хоросан, покрита с влажна кърпа, вече почти изсъхнала. Джонатан погледна към материалите, после към мен и се досети веднага за какво са предназначени. Хвърли Адаир върху студения мръсен под. Без да каже и дума, свали сакото си и нави ръкави.
Правих му компания, докато зазида отвора към нишата. Първо с тухли, след това с редове камъни, за да не си личи къде е била дупката. Вършеше всичко в пълно мълчание, поставяше камъка, почукваше го с дръжката на мистрията, както се бе научил още от детството. А аз наблюдавах тъмната купчина, в която се бе превърнал Адаир, стоварен върху пода на нишата.
В часа, в който Адаир трябваше да отпътува, аз се качих горе и отпратих каляската. Казах на кочияша, че пътниците са се отказали, но искат багажа им да се откара предварително там, където смятат да отседнат. След това споменах небрежно пред Едгар, че господарят е заминал малко по-рано, за да избегне шумотевицата по изпращането. Празните стаи на Адаир и Джонатан потвърдиха думите ми и Едгар просто сви рамене и отиде да си върши работата. Ако го попитаха, щеше да каже и на останалите.
Джонатан продължи да работи. Спираше винаги щом чуеше някакъв подозрителен шум. Но почти през цялото време в дълбокото подземие беше невероятно тихо, а и горе рядко долитаха звуци, както се очакваше, след като между винарната и приземния етаж се намираха складовете. Но въпреки това бях нервна, защото си мислех, че някой може да тръгне да ме търси. Исках целият този ужас да свърши. „Този човек в нишата е чудовище — повтарях си непрекъснато, за да потисна надигащото се чувство за вина. Това не е мъжът, когото познавам“.
— Побързай, моля те — казах тихо от мястото си върху една стара касета.
— Не мога по-бързо, Лани — отвърна Джонатан през рамо, без да спира да работи. — Твоите отрови…
— Не са мои! Не са само мои — извиках аз и скочих ядосано от касетата.
— Отровата ще спре да действа все някога. Възлите може да се разхлабят и парцалът да изпадне от устата му, но тази стена трябва да издържи. Трябва да е възможно най-здрава.
— Добре — казах аз, закърших ръце и закрачих напред-назад. Знаех, че това, което му бях дала, не може да убие Адаир, дори и да е отрова, но се надявах, че ще го приспи за много дълго или ще причини увреждане на мозъка му и той няма да знае какво се е случило с него. Той не беше свръхестествено същество — ангел или демон. Не можеше да накара въжетата да се развържат с поглед или да мине през стени като призрак. Което значеше, че все някога щеше да се събуди в тъмното и да не може да извади парцала от устата си и да извика за помощ. И кой знае колко дълго щеше да остане там жив погребан.