Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Каретата спря пред хотела, тя плати на кочияша и преди той да успее да скочи от капрата, за да й помогне, лакей в униформа излезе напред и й предложи ръката си. Госпожица Темпъл я пое с усмивка и внимателно слезе на улицата. Каретата изтрополи нататък, а тя тръгна към вратата — кимна, за да благодари на друг лакей, който й отвори — и влезе в голямото фоайе. Не виждаше познати лица — още по-добре. „Сен Роял“ беше откровено луксозен, което не допадаше съвсем на чувството за ред на госпожица Темпъл. Такива места работеха за човека и тя знаеше, че това е част от чара им, но не го одобряваше — какъв е смисълът да те смятат за забележителен, ако всъщност изобщо не виждат теб, а обкръжаващата те обстановка? И все пак госпожица Темпъл се възхити на гледката. Имаше тапицирани с алена кожа дивани, по стените висяха големи огледала в златни рамки, звънтящ фонтан с плаващи лотоси, големи саксии с цветя, а ред колони в златно и червено поддържаха извития балкон, който се извисяваше над фоайето, двата цвята се увиваха около стълбовете като навити на ръка панделки. По тавана имаше още стъкло и златни огледала, и кристален полилей, чийто висящ край, многофасетна топка от проблясващо стъкло, бе с големината на главата й.
Тя огледа всичко това бавно, знаейки, че има много неща за гледане и че подобни гледки лесно замайват човека и го карат да не обръща внимание на подробности, които може да са важни: като редицата огледала по странно извитата лява стена например. Бяха странни, защото изглеждаха поставени не за да се оглеждат хората, а за да отразяват цялото фоайе и дори улицата отвън — приличаха повече на прозорци, а не на огледала. Госпожица Темпъл веднага се сети за отвратителния коментар на още по-отвратителния господин Спраг за хитроумното холандско стъкло — за своето собствено неволно излагане на показ в стаята за преобличане на Харшморт, но се постара с всички сили да се отърси от унижението и разтреперването и насочи мислите си към задачата си. Представи си как стои във фоайето и се опитва да запази самообладание, а Чан и Свенсон влизат зад нея и я настигат още преди да е направила каквото и да е — щеше да се почувства точно такава безпомощна глупачка, каквато се опитваше да не бъде.
Отиде до бюрото на рецепцията. Служителят бе висок мъж с оредяваща коса, заресана напред с твърде много помада, така че нормално прозрачният тоник за коса се беше напластил по скалпа му — ефектът не беше толкова неприятен, колкото неестествен и объркващ. Тя се усмихна с обичайната решителност, която влагаше в повечето си лични дела, и му съобщи, че е дошла да навести графиня Лакер-Сфорца. Той кимна почтително, отговори, че графинята в момента не е в хотела, и й посочи входа за ресторанта, като предположи, че тя би искала да пийне чай, докато я чака. Госпожица Темпъл попита дали графинята ще дойде скоро. Мъжът отговори, че за съжаление не знаел, но че по това време на деня графинята имала навик да се среща с няколко дами за късен чай или ранен аперитив. Попита дали госпожица Темпъл познава тези дами, защото една или повече от тях може би вече били в ресторанта. Тя му благодари и тръгна натам. Той я повика и я попита дали не иска да остави името си за графинята. Госпожица Темпъл му каза, че нейният навик е да бъде изненада, и продължи към ресторанта.
Преди дори да успее да разгледа масите за познати или опасни лица, някакъв мъж с черно сако застана прекалено близо до нея и я попита дали има среща с някого, дали ще пие чай или ще вечеря, или може би — веждата му потрепна окуражаващо — ще вземе аперитив. Госпожица Темпъл му отвърна рязко, защото не обичаше да й досаждат при никакви обстоятелства, че би искала чай, две кифли и малко плодове — пресни плодове, обелени — и мина покрай него, като оглеждаше масите. Избра си една малка, която гледаше към вратата, но бе навътре в ресторанта и не се виждаше веднага от входа или от фоайето и оттам можеше да наблюдава всеки, който влезе. Остави чантата с револвера на съседния стол, като се погрижи да я скрие под колосаната покривка от погледите на случайни наблюдатели, и седна да чака чая си, а умът й отново се върна към въпроса за настоящата й самота. Госпожица Темпъл реши, че й харесва — всъщност така се чувстваше съвсем свободна. На кого бе задължена? Чан и Свенсон можеха да се грижат за себе си, бе пратила леля си надалеч — какво биха могли да й направят сега враговете й, освен да застрашат собствената й физическа сигурност? Нищичко — и мисълта как вади револвера и се изправя срещу тълпата врагове точно тук, в ресторанта, й се струваше все по-привлекателна.