Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Прегледа разписанията на влаковете за Единбург, купи си еднопосочен билет, нямаше представа дали ще се върне от това пътуване, и един ранен следобед потегли от гара Кингс Крос. Предстояха му четири и половина часа път.
Във влака си припомни какво му бе разказвала майка му за г-жа Хауъл. Твърде малко. Била е на четирийсет, когато той се родил, пийвала по малко, нямала нито съпруг, нито деца, давала му биберона, пеела му песнички, баба й и майка й били прислужници в замъка на баща му. Провери в интернет. Откри името, адреса и телефона на г-жа Хауъл: „Джонстън Теръс“ № 17. Обади се и попита дали имат свободна стая. Изчака, останал без дъх, с разтуптяно сърце, ушите му бръмчаха от пулсиращата кръв в слепоочията. Не, отговори треперлив женски глас, всичко е запълнено. А, така ли, отвърна той разочаровано. След което на един дъх, от страх да не се откаже да стигне до края, попита:
— С мисис Хауъл ли говоря?
— Да, момчето ми. Познавам ли те?
— Казвам се Гари Уорд, син съм на Шърли Уорд и Дънкан Маккалъм…
За пръв път произнасяше името на баща си. За пръв път слагаше едно до друго имената на майка си и на баща си със свито гърло.
— Мисис Хауъл? Чувате ли ме? — попита той с дрезгав глас.
— Да. Ти… ти наистина ли си Гари?
— Да, мисис Хауъл, и вече съм на двайсет години. Бих искал да видя моя…
— Тръгвай незабавно, побързай.
И тя затвори телефона.
Влакът пресичаше поля, ширнали се чак до хоризонта, и овцете се белееха по зелените пасища. Неподвижни бели точици. Струваше му се, че безбрежните зелени поля, осеяни с бели точици, нямаха край. После влакът продължи да се движи успоредно на морето. Под металните конструкции на красива бяла гара прочете името на града, Дърам, и след като напусна гарата, пред очите му се ширна морето, видя и брега, очертан от високи бели скали, прорязани от тесни, лъкатушни пътчета. Тухлени замъци с тесни бойници, назъбили високите укрепени стени, и замъци от сиви камъни с фасади, прорязани от огромни прозорци. Как ли изглеждаше замъкът на баща му?
Защото той имаше баща…
Като всички момчета. Имаше баща. Не е ли прекрасно?
Как щеше да се обърне към него? Татко, баща ми, Дънкан, господине? Или никак…
Защо г-жа Хауъл бе казала, че трябва да побърза, да пристигне незабавно?
Какво ли бе помислила майка му, прослушвайки съобщението, което остави на гласовата й поща? „Тръгвам за Шотландия, за Единбург, да се видя с г-жа Хауъл, искам да се срещна с баща ми…“ Нарочно й се обади точно когато знаеше, че не може да му отговори, защото беше отишла в едно от онези училища, в които учеше децата да се хранят „правилно“. Беше подло от негова страна, признаваше, но нямаше желание да обяснява защо иска да се запознае с баща си. Тя щеше да започне да задава прекалено много въпроси. Беше от жените, които подлагат всичко на анализ, искат да разберат, не от нездраво любопитство, а от любов към човешката душа. Възхищаваше се от механизмите, които движеха човешката душа. На него това понякога му идваше повече. Понякога предпочиташе майка му да е някак по-лека, по-повърхностна. Освен това, казваше си той, опитвайки се да брои белите овчици, за да не се разсейва, никога нямаше да дръзне да й разкрие истинските си мисли, имам нужда от баща, от мъж с ташаци и пишка, мъж, който пие бира, ругае, оригва се, гледа мачове по ръгби по телевизията, който се почесва по косматите гърди и се смее гръмогласно на разни тъпотии. Писна ми да живея обграден от жени, край мен има само жени. Писна ми и от теб, през цялото време, писна ми да бъда двойка с майка ми, писна ми… Искам косми и пишка. И огромна халба бира.
Не е лесно да се каже…
Бе наблъскал в пътната си чанта пуловери, слипове, тениски, топли чорапи и една бяла риза. Шампоан, четка за зъби, айпода и… една вратовръзка… ако случайно ме покани в някой изискан ресторант. Я чакай да видим, имам ли вратовръзка? Ами да, онази, която слагам, когато ходя при стара майка.
Дали „баща ми“ подозира, че съм внук на кралицата?
Бе влязъл в сайта genealogy/scotland.com и прочел историята на семейство Маккалъм. Мрачна история. Много мрачна дори. Замъкът бил построен в Крайтън, недалече от Единбург, през XVI век. Твърди се, че бил прокълнат. Зловеща история за монах, който потърсил убежище в замъка през една бурна нощ и в замяна предложил да се моли за вечен покой на благородния му стопанин. Ангъс Маккалъм прерязал гърлото му с един удар на кинжала си — монахът му развалил пиянската гощавка след изнурителния лов през деня.