Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Накратко — за ученик дойдох в школата, но ме пазаряха за учител. По аритметика. Така и инак щели да подредят часовете, та една тежест да им падне от гърба. Защо да се лъжем, обясняват, аритметиката е трудоемка, и не толкова за предаването, колкото за изпитването. Домашни се пишат, контролни се правят — число по число трябва да се провери. До тук добре, от тук почваше тънкостта на спазаряването. Защото аз трябваше да вземам третата заплата, но да не си я слагам в джоба, а да я давам на двамцата учители. Ясно беше, че такава дойна крава друг път няма да им падне. А и те отсреща предлагаха своето.
В себе си аз веднага се съгласих, ама не бързах да им го кажа. За начало в подобен пазарлък е важно да речеш как тая добре замислена работа няма да стане. Тъй и почнах:
— Благодаря ви, агалар — викам, — че ме одобрихте за даскал. Само че в управлението няма да ме харесат. Нали там ще се подписвам за парите. Пък аз ни тескере имам, ни свидетелство от Одринското училище нося.
— Не бери кахър — успокоява ме главният. — Тая грижа на мен остави. Развързали са ми ръцете да търся помощник, защото сме си в правото. И за тескерето ти казах. Ново ще ти вземем, ама ще стои при нас — да не го загубиш повторно.
Е, помислих си, и това е печалба, макар че ще приберат документа. Нали ще го има черно на бяло — все ще си го взема някой ден. Пък и няма как — трябва да ме държат с нещо.
— Приемам — казвам — да го пазите, защото сте по-възрастни и умни. Само че аз дойдох акъл да събирам. Как ще стане тая работа? Кога ще уча четене и писане? И като съм безбуквен, как ще уча другите, макар по аритметика?
— От теб зависи — намеси се вторият учител.
И допълни, че занятията почват след десет дни, но аз от утре ще идвам при него. Да изпреварим малко другите. С букви, правописание, четмо и всичко останало. Въобще връз себе си вземал отговорността и нататък да ме обучава лично.
— Ще ти дам книга да четеш на глас — завърши той, — та да си поизгладиш малко езика. Аз ще те поправям. Че сега не само не знаеш да пишеш, ами говориш турски като башибозук.
— Извинително е, българин е — намеси се главният. — Тъй и ще пишем в прошението. Да не се чуди някой на говора му и да не придиря. Българин — даскал по аритметика…
Това беше бакшиш от тяхна страна. Но и още имало. Обещаха в добра стая да ме настанят, а също един кат дрехи да съберат двамата за мен. От своите — вехти, но чисти. Защото с тия потури пред хора не бивало да излизам…
Аз ти предавам вкратце нашия разговор, но той продължи дълго, с усуквации. Повече от час приказвахме, та вън Али го хвана съклет23. И като натъкмихме спогодбата, станах и рекох:
— Няма да ви излъжа. Янлъш24 приказки не обичам. Ще мине време — ще видите. Разбирам, че каквото сме говорили, между нас ще си остане. Дано тая наша печалба не е единствената.
— Берекет версин! — отвърнаха двамата и си стиснахме ръцете.
Кажи ми ти сега какво лошо сторихме? Услуга си разменихме. Полезни бяхме един на друг. Те си вземаха парите, дето честно ги отработваха. Справедливо е — нали? Вярно, че аз им помагах, но те пък другояче ми се отплащаха. Не ме оставиха с пръст в устата. Изпълниха си обещанията. Аз също не ги подведох, работата не пострада. Даскалувах си, както е редно, сто човека понаучих на аритметика. Някому вреда да сме причинили? Човек да сме настъпили? Е, закона сме обидили, пренебрегнали сме го малко. Ама я сложи ръка на сърцето си и честно отговори: законът ли е по-важен или живите хора? А? От коя страна на чертата ще стъпиш?
VIII
Всичко тогава потръгна, както го уговорихме с учителите. Школниците бяха настанени за спане и ядене в един джамийски хан. По-рано бил вакъфски имот, имамът го управлявал, но властта беше одържавила подобни недвижимости. Съществуваше цивилно Управление на култовите дела и то беше дало част от хана на школата за възрастни. По десет, по дванайсет човека се гъчкаха в по-големите одаи, но мен главният ме пусна в отделна стаичка. Прибрана, свети от чисто, навремето май големци са нощували в нея. Аз обаче не рачих да съм сам, прибрах Али Доган при себе си. И не само другарувахме двамата, но всичко деляхме през тия няколко месеца.
Няма да ти описвам къде сме скитали из града, по какви пазарища зяпахме. Гъмжило, шарения, стоки всякакви, плиснали на улицата, скари димят, симиди ухаят, баклави и кадаифи с тавите сложени отвън, но ние с Али точим лиги — не смеем да харчим много от аргатските грошове. И аз стисках двете жълтици. Не знаех какво ме чака, пък и Али да не пита откъде са ми парите. Защото инак не гладувахме, а баклавата е гевезелък25. Държавата ни хранеше на своя сметка. Ханът имаше вход, дълбок като тунел. Отгоре стаи, в самия тунел надясно врата — за кухнята и трапезарията. Готвач беше назначен към училището, школници се редуваха да му помагат. Боб, нахут, ориз и зарзаватени яхнии, чат-пат овнешка мръвка. Това ни беше яденето. И хляб на корем. Горе-долу като в казарма.
23
Притеснение.
24
Празни, неверни.
25
Глезене.