Заслепяващият нож

— Кип — каза задъхан, измъчен глас.

Янус Бориг. Беше жива!

— Вземи ножа, глупако.

— Какво? — попита Кип. О, ножът му. Който беше хвърлил по Ния. Онзи нож. Кинжалът. Наистина беше глупак.

Кип прекрачи тялото на Ния. От пръснатата ѝ глава все още капеше кръв, мозъкът ѝ беше на каша. Той извърна очи настрани, за да не повърне.

Другият убиец ломотеше нещо — че бил нечист, недостоен, пропаднал. Плачеше и хлипаше и като че ли не се канеше да напада. Кип взе кинжала и се изправи — и тогава чу крясъка.

Трепна, присви се и видя как Вокс — който незнайно защо беше смъкнал наметалото и ризата си — си преряза гърлото. Бликна кръв, убиецът зяпна Кип с пълните си с омраза кафяви очи, после рухна на пода.

„Какво става, по дяволите?“

Кип притича до Янус.

— Наметалата, Кип.

— Ще ти намерим наметало, щом се махнем оттук — каза Кип.

— Глупаво, чудесно момче. Техните наметала. — Гласът ѝ беше немощен.

Кип се подчини. Мозъкът му май не работеше добре, тъй че беше благодарен за упътването… макар упътването да нямаше много смисъл в къща, която бързо се пълнеше с пушек. Мъжът беше смъкнал наметалото си, тъй че беше лесно да го грабне, но наметалото на жената беше все още около тялото ѝ. Той извърна очи, докато я обръщаше, но пак не можа да го свали. Видя, че е свързано със златна верижка около гърлото на жената.

Разкопча я и най-сетне издърпа наметалото.

Вдиша дълбоко малко по-чистия въздух над пода и се върна при Янус Бориг. Вдигна я на ръце. И тогава видя картите и гледката го порази.

Скъпоценните карти по стените горяха като малки факли с лумналия в тях луксин.

— Не се тревожи за тях. Тръгвай — каза Янус.

— Но те струват цяло богат…

— Тръгвай, Кип. — Едва говореше.

Кип я понесе по стъпалата.

Пламъците вече пълзяха покрай тях и сметта по пода долу тлееше.

Милостиви Оролам, тази стая беше пълна не само със смет. Беше пълна с барут!

Кип забърза към вратата със старицата, наметалата и проклетия кинжал в ръце.

— Спри — каза Янус в ухото му точно преди да я изнесе навън. Вече само шепнеше. — Занеси ме ей там…

Той я занесе и тя се пресегна към кутията си с тютюн.

— Искаш да пушиш? — попита невярващо Кип. — Сега?

Тя бръкна в кутията и извади изпод тютюна малка кутийка от маслиново дърво и слонова кост, кутийка колкото да побере една колода карти.

— Ха! Не са ги намерили. — Усмихна се. — Какво чакаш? Къщата гори.

Кип я изнесе в нощта. Бурята вилнееше, святкаха мълнии, гръмотевиците разтърсваха сградите, дъждът заливаше улиците. Никой още не беше забелязал, че малката постройка гори. Кип понесе Янус по улицата и едва беше свърнал по една тясна пресечка, когато чу взрив откъм къщата ѝ. После още един, много по-силен. Олюля се, падна и едва успя да смекчи падането на старицата.

Вдигна я в мократа и мръсна уличка, останал без сили.

— Не вярвам да си ми прибрал четките — каза тя и повдигна вежди. Дъждът беше отмил кръвта от лицето ѝ и то изглеждаше болезнено бледо, сякаш сияеше. — Защото… — Усмихна се с блеснали очи. — Знам вече кой е Светлоносеца.