Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— А какво става с теб? Все така ли даскалуваш? Успя ли да научиш дожаресата на някой друг интересен номер от гащите си, а? Бива си я нея, няма спор! Видя ли я, и чушката ме засърбява!
Тук вече не се сдържах и се изсмях на глас. Едва тогава морякът погледна към лицето под качулката и ме видя. И падна на колене.
— Исусе Христе! Дожаресата! — Лицето му пребледня. — Простете ми, милейди! — занарежда уплашено. — Аз не знаех какво… не беше нищо… аз просто…
— Я се стегни, човече! — възкликна синьор Кристофоро. — Изправи се, че ще привлечеш вниманието на всички наоколо! Това не е дожаресата, а нейната дъщеря. Синьорина Лучана Мочениго, запознайте се с Бонакорсо Нивола, най-добрият моряк по тези и всички останали брегове!
Аз поднесох елегантно ръка на моряка, защото така бях виждала да прави майка ми, а той я целуна замаяно, като човек, току-що ударен с тиган по главата. После синьор Кристофоро придърпа малкото ни трио зад купчина борови греди, високи колкото нас. Ароматът на бор изпълни ноздрите ми.
— Наумила си е да отиде на едно пътешествие и иска ти да я закараш.
— На пътешествие ли?
— Да. Нали все още ти управляваш въжените корабчета до Местре?
— Че кой друг? Иначе как ще плащам за всичките бебета, дето моята Лизабета непрекъснато снася, а? Ето, дори и сега още едно е на път!
— Хубаво тогава. Едно пътуване. А после ще можеш да си храниш децата цяла година.
— В злато ли?
— В злато.
— Колко?
— Петдесет дуката.
Морякът подсвирна с беззъбата си уста, а аз преглътнах тежко. Петдесет дуката си бяха цяло състояние! Откъде, за бога, щях да взема тези пари? Синьор Кристофоро сигурно е полудял! А после, за една кошмарна частица от мига, разбрах — но от мисълта се облях в студена пот. Майка ми разполагаше с цяло сандъче златни дукати в покоите си — видях го с очите си днес, докато търсех къде са маските й. Мадонна! Веднага след това обаче изпънах смело гръб. На този свят имаше само едно, което можеше да ме накара да се върна в стаята й — мисълта за брат Гуидо. Щом се налага, ще вляза. Двамата моряци продължиха пазарлъка си, като че ли мен изобщо ме нямаше там.
— Кога?
— Утре вечер. През първата нощ на карнавала.
Бонакорсо Нивола се замисли, а после извърна глава към мен и попита:
— Майка й знае ли, че ще пътува?
Кратка пауза от страна на синьор Кристофоро. Накрая:
— Не. Пътува по сърдечни дела.
И това си беше напълно вярно — бях разказала цялата история на моя учител и той знаеше, че поемам този риск от любов. Бонакорсо бързо схвана ситуацията и рече:
— Значи еднопосочно пътуване, а?
— Да.
Морякът замълча.
— Няма смисъл да те лъжа, рисковано е — обади се моят учител. — Обаче след това можеш да се пенсионираш.
Бонакорсо засмука беззъбите си венци и въздухът излезе между тях със свистене.
— Е, какво толкова! — отсече накрая, а после за първи път се обърна директно към мен: — Утре вечер, точно в полунощ, бъдете на пристана Сан Закария. Донесете златото в копринена кърпичка. Аз ще бъда на въжената баржа. Ще спра само за миг и няма да чакам! Вие ще ме попитате дали някога съм ходил в Бурано при майсторките на дантели. Схванахте ли?
Кимнах, напълно онемяла едновременно от ужас и радост.
— Е, в такъв случай до утре! — кимна той и потъна в тълпата така неусетно, както се бе появил. Аз се изпълних едновременно с възторг и невероятен страх. Вече беше сторено! За мен нямаше връщане назад! Утре вечер щях да се махна оттук!
След това двамата с моя учител се върнахме обратно в двореца толкова бързо, колкото ни държаха краката, и се разделихме безмълвно в подножието на голямото стълбище. Бяхме твърде уплашени и твърде възбудени, за да се сетим, че може би се виждахме за последен път. Аз си знаех, че повече няма да го видя, а и не можех да говоря с него, за да не се издам с нещо. Но се надявах, че докато ме гледа как се отдалечавам нагоре, той усеща, че няма да го забравя и че е наясно, че съм безкрайно задължена на синьор Кристофоро от Генуа.
Пета глава
През тази нощ изобщо не можах да мигна и щях да прекарам целия следващ ден на тръни, ако не се бе появила вещицата Марта, за да ми съобщи, че майка ми имала желание да ме заведе на специална разходка. Затова се стегнах за ден, посветен на безцелно бърборене и обикаляне по каналите с баржата на баща ми, питайки се дали ще успея да издържа товара на моята тайна, без да се прекърша под зеления поглед на майка ми и да й призная всичко. Но когато се изправих пред майка ми в приемната зала, забелязах, че тя не носи нито обичайната маска, нито обувките на високи платформи. Беше облечена с дълъг шлейф от кремава дантела и безръкавна туника в любимото й зелено, с миниатюрни златни лъвчета, избродирани по подгъва. Не си бе сложила никакви бижута или украшения, но както винаги, тоалетът й бе безупречен и безценен. Може да не разбирам от много неща, но от дрехи разбирам. И сега разбрах, че заради изработката на тази дантела стариците от Бурано сигурно са си счупили пръстите да бързат, а само бродерията на миниатюрните златни лъвчета по туниката струваше стотици дукати. Въпреки скъпото облекло обаче косата на майка ми бе спусната свободно чак до кръста. Не си бе сложила даже грим — само бе натъркала устните си с блестящо мазило, така че да блеснат в естественото си розово, и от същото мазило бе сложила на клепките си, за да могат очите й да говорят сами за себе си — със зеленото на дълбоките води. Изглеждаше на не повече от петнайсет години. И тогава разбрах, че всичките ми труфила, всичките прически и суетни на моите камериерки не струват нищо пред красотата на майка ми — защото тя, дори в най-естествения си вид, беше Венерата на тези морета. Ала когато ми се усмихна, ми се стори много по-смъртна и мила от когато и да било. За един кратък миг изпитах болка, че скоро отново ще я изгубя — моята вера мадре, жената, която копнеех да открия през всичките тези години. Тя ме хвана за ръка и рече: