Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Върволиците от хора влизаха в Капалъ чаршъ от едната страна, излизаха от другата. Между потоците в двете срещуположни посоки се разминаваха хамали с кошове на гърба и онези с таргите на колела, дето зареждаха дюкяните със стоки, така че заедно с тях ставаше истинско гъмжило. Освен това беше денят преди петъка. Поначало в четвъртъците тук беше доста по-многолюдно.

Чаршията обаче си имаше собствено безмълвно, неафиширано, действащо с пълна сила само по себе си правило. Жените, които идваха отдолу, откъм Новия дворец, още при портика прибираха кокетните си чадъри за слънце и тръгваха вдясно. А онези, които слизаха от стръмнината надолу – вляво. Така оживената навалица от жени, чиито дрехи и най-различни цветове създаваха впечатление на развяващи се знамена, се източваше и надолу, и нагоре. Мъжете представляваха съвършено различен свят. Един до друг вървяха полуголи от кръста нагоре хамали, тръгнали на покупки бейове с кафтани от най-невероятни платове, аги и кандидат-женихи. Вече беше установен навик очите на клиенти от мъжкото съсловие да са обърнати по-скоро към жените, отколкото към дюкяните. Нормално беше да се гледа натам, където я някой момък имал предварителна тайна уговорка ще застане очи в очи с любимата си, я за да се види отблизо, доколкото позволяват пластовете от тюл, някоя известна сред себеподобните си жена, чиято красота и фигура будеха истинско възхищение. Мъжът се извиняваше: „Простете, моля. Ще ми разрешите ли да мина?“, жената отвръщаше с леко кимване и отстъпваше встрани и ето че тези две секунди време се оказваха достатъчни, за да стихне копнежът за среща очи в очи, да припламне нова любов или да се излекува любовната мъка на двама затъжени един за друг луди-млади.