Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Михримах също търсеше отговор. В душата й запърха странна радост. Нима нейната коса беше вдъхновила един мъж да извая по този начин мрамора? Това усещане я притесни. Ами дори той да е създателят на чешмата, нали не е виждал косата й?

„Видя я!“ – възрази й вътрешният глас.

Тогава тя беше дръпнала назад качулката си, за да види лицето на този мъж, ешарпът й се беше свлякъл и косата й се беше разпиляла точно така, през рамото надолу.

Спомни си още как тогава мъжът, който окачваше кубета по небесата, беше възкликнал: „Ти си момиче!“.

Есма разбра, че не можеше повече да удържа натиска на тълпата, която напираше да ги измести. Присегна се, напълни месинговото канче с вода и го подаде на господарката си:

– Пийте! За да ви се изпълни желанието!

Нищо че от блъсканицата половината вода се изля върху главата й, Михримах затвори очи и отправи своето желание: „Велики Аллах, дай ми да изживея най-неповторимата любов на този свят!“

И отпи няколко глътки.

– Да си вървим! – обади се Есма.

– Ти пожела ли си нещо?

Ненадейно Есма се разкрещя точно пред лицето на Михримах:

– Гледай пред себе си, вещице! Не те ли е срам, виж си годините? Стига си се блъскала.

Тогава Михримах разбра, че се кара на жената, която я удряше отзад и викаше:

– Хайде, дръпни се вече! Хайде!

Хванати ръка за ръка, двете се промъкваха през гъмжилото, когато се случи нещо ужасно. Нечия женска ръка закачи и събори шапчицата от главата на Михримах. В последния момент, преди да падне на земята и да я стъпчат, тя успя да я хване, но косата й се разпиля до кръста като житно море. Точно като на Дилруба. Понеже шапчицата издърпа и фереджето, цялото й лице лъсна на показ. Панически взе да прикрепва шапчицата върху главата си и да закрива лицето си с тюла.

– Дилруба!

Веднага позна гласа, който се извиси над женската креслива гълчава.

– Дилруба!

Чу го и Есма.

– Господарке, сред това гъмжило има някой, който вика „Дилруба“! - каза, задъхана от блъсканицата.

– Върви! – сопна й се Михримах. – Трябва моментално да се махаме от тук!

– Дилруба! Почакай! Спри! В името на Аллах, Дилруба!

Погледна с крайчеца на окото си вляво и го видя. Стоеше на стълбищната площадка пред една двуетажна сграда.

Мъжът, който окачваше кубета по небесата.

Най-сетне се измъкнаха от гъмжилото. Михримах погледна отново към стълбищната площадка. Нямаше го. Беше го изгубила в навалицата. Не виждаше смисъл да се паникьосва и да бяга от него. Защо да бяга от човека, за когото тя беше Дилруба и я беше изваял като жива от мрамор?

Сега обаче не беше моментът да търси отговор на този въпрос. Най-важното нещо беше срещата й. Не биваше да кара човека, който може би щеше да я измъкне от щракнатия край нея капан, да я чака. Ако той се обърнеше и си тръгнеше, защото тя не е дошла, втори шанс нямаше да има, знаеше си го. И да отидеше пак, Михримах нямаше вече каква друга лъжа да измисли, за да се измъкне навън от двореца. Закрепи добре шапчицата на главата си, спусна тюла върху лицето си и заповяда на Есма: