Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

А пазачите на чаршията я обикаляха всеки ден, придавайки си важност заради униформите от кафяв шаяк и закачените на кръста им дълги тояги. По изражението на лицето им си личеше, че са извънредно доволни от респекта и страха, които всяват наоколо. Защото те бяха единствените упълномощени да контролират всичко, което ставаше в границите на чаршията. Извършеше ли се някаква кражба например, хванеха ли крадеца, те го събаряха на фалаката веднага, на самото място без да го изправят пред съдии-мадии. Започнеха ли някои да се карат, пазачите веднага се намесваха. Тяхното появяване беше предизвестие, че спорът няма да продължава повече и ще завърши по мило, по драго. Защото и двете страни бяха наясно, че колкото повече се удължаваше караницата, толкова повече се приближаваха до фалаката.

Както всеки път преди петък, и този четвъртък чаршията гъмжеше от хора. Майките, дошли да приготвят чеиза за сгодените си дъщери, кокетните хубавици от бейските конаци с чернокожите слугини по петите им излизаха от един дюкян и хукваха към друг. Върволицата от мъже също беше многолюдна и оживена. Говор на жени, говор на мъже, провиквания на продавачи, които приканват клиентела – всичко това се наслагваше в някакво бучене и то сякаш се залепваше и увисваше по входовете на чаршията.

Това бучене бе първото нещо, което го посрещна още от входа. То заглуши макар и за миг гласовете в главата му. Но беше за кратко, дори не успя да се зарадва. Онези в главата му веднага изплуваха. „Не се бой! – от дни наред крещеше вътрешен глас. – Ти си Богоизбраният! Изпълни повелята на Господ Бог!“

След яркото слънце отвън, сред мижавата дневна светлина вътре в чаршията, очите му сякаш ослепяха. Спря, изчака зрението му да се адаптира. После се присъедини към върволицата на мъжкото съсловие и закрачи заедно с нея.

Спря се пред първия дюкян. Продавачът го изгледа от глава до пети с окото на опитен познавач. По вида му прецени, че не е клиент, и му обърна гръб. Продължи да издърпва струпаните пред дюкяна си чували.

– Здравей, ага!

– Здравей!

– Къде са Ипекчилер, знаеш ли?

Без дори да обърне глава, продавачът измънка едва-едва:

– Повърви още. Като стигнеш до шадраван Чъкмаз, тръгни надясно.

Продължи нататък. Повтаряше си наум: „Шадраван Чъкмаз! Къде ли ще е?“. Правеше го всъщност за да потисне вълнението си. Усещаше, че всеки момент ще експлодира.

Що за съдба имаше той – да изпречи пред него дъщерята на най-големия му враг и да го накара да се влюби в нея, преди още да я познава. Питаше се: „Защо? Защо я изпречи на пътя ми? Защо ми позволи да се влюбя. Защо оня проклетник поиска да убия не най-големия враг и синовете му, а тъкмо дъщеря му?“. Зловеща случайност ли бяха всички тези неща, или предопределената от Господ Бог и изписана на челото му съдба? „Какво иска Господ от мен? – питаше се ден след ден. – Да се влюбя в едно момиче и после да го убия?“