![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Отново почувства върху себе си питащите погледи на човека отвън.
Алехандро забеляза, че Али Ипекчи плъзна леко поглед настрани, едва забележимо му посочи шадравана и му направи знак: „Иди там!
„Чудесно! – си каза. – И без това аз също си го бях нарочил!“
Обърна се и тръгна към шадравана. Като видяха да се задава право към тях мъж с пронизващ поглед, двете жени веднага станаха от местата, където седяха. Докато се разминаваха, едната погледна крадешком към Алехандро, после пошепна в ухото на другата: „Брей, момиче, ами че той бил голям красавец!“. Засмяха се и се отдалечиха. Той се престори, че уж ще пие вода, седна на един камък гърбом към уличната врата. Отвори чучура, напълни си шепата и отпи една-две глътки. После си наплиска и лицето. Почувства, че отвътре му олеква. Незабелязано хвърли през рамо един поглед назад. Всеки се занимаваше със себе си. Светкавично се изправи и заобиколи шадравана откъм тъмната му страна. Никой не го видя. Освен Али Ипекчи.
Михримах слезе от колата малко преди Капалъ чаршъ, от вълнение направо се задушаваше. Тръгна забързано пред Есма. Гувернантката й едва успя да я настигне.
– Недейте да бързате толкова, принцесо! – прошепна й на ухо.
– Закъсняхме. Ами ако му е омръзнало да чака и си е тръгнал?
– Няма да си тръгне! – реши Есма да успокои господарката си. – Че на кой влюбен му омръзва?
Михримах трескаво нахълта в гъмжилото от жени.
– По какво си личи, че е влюбен? Може просто да си въобразяваме.
Гувернантката й избърбори нещо, но от шумотевицата в чаршията не я чу. А пък и умът й беше другаде. В съзнанието й изплува въпросът: Какво търся тук?“. Каза си: „Обърни се, Михримах, и си върви. Нима дъщерята на султан Сюлейман може да върши такива работи?“
Но не го направи, разбира се. Неусетно погледна към Есма. Лицето на нейната дадъ беше угрижено. „Права е! – помисли си тя. – Ако мама разбере за това, ще одере нейната кожа. Причиних на това момиче голямо зло. Може би проиграх и живота й. И само нейния ли? Хвърлих в огъня и любимия й човек!“
Още имаше време. Можеше да се върне оттук. Можеше да спаси себе си от позора, Есма – от мъченията, любимия й – от огъня.
„Ами ти, Михримах? Какво ще стане с теб? – проговори вътрешният й глас. – Попадаш вече в обятията на въшливия Рюстем!“
А това не беше ли по-лошо и от смъртта?
„Значи Провидението е написало по челата и на четирима ни това да се случи. Аз да изживея този позор. Есма и нейният Али, естествено и той.. Исмаил от Алаийе с огнения поглед, да намажат въжето заради мен“.
Опита да се забърза. „Но ти си толкова отчаяна, Михримах! – взе да се увещава сама. – Нима имаш друг изход? Постой, почакай. Не се знае какво ще стане. Баба ми нали все казваше: „Докато човек не се окаже натясно, Хъзър44 не му се притичвал на помощ“. Може пък този Исмаил от Алаийе да е моят Хъзър. Не ми трябват нито палати, нито разкош. Да ме грабне и да ме отведе. На върха на някоя планина, никой да не ме намери. Стига да се отърва от тези страхове, капани, интриги, предателства... и от Рюстем!“.
Реши се. И викна наум с все глас: „Ще го направя! Трябва да стане! Ще го видя! Ще го поискам от него! Ако трябва, ще падна на колене да го помоля!“
Закова се на място. Закова се и Есма. При това неочаквано рязко спиране жените, които вървяха зад тях, се наблъскаха верижно една в друга.
– Върви бе, жена! – викна една от тях.
– Вместо да приказваш, тръгвай да вървиш и ти! – скастри я друга.
Михримах хвана гувернантката си за ръка и я дръпна встрани, – Есма!
– Заповядай, принцесо! – прошепна й тя.
Гласът й звучеше с такава обида и немощ, че издаваше без остатък страха, разкаянието и отчаянието, които изживяваше.
Михримах я погледна право в очите и прошепна:
– Извини ме! Прости ми!
За миг Есма си помисли: „Сега му е времето. Хвани господарката за ръката! Издърпай я, извлечи я! Изкрещи й: „Какво правиш?'' Принцеса Михримах, дъщерята на султан Сюлейман и Хюрем хатун, красавицата на красавиците, не се ли срамува да тича като някоя уличница подир любовника си? Я тръгвай!“.
Само при мисълта за това Есма изпадна в ужас. Загледана в очите на господарката си, този път тя си помисли: „Колко нещастно момиче си ти, моя красива принцесо! Намериха ти за съпруг един въшльо, ти се влюби в един епилептик!“
„Поне това й кажи! – внушаваше си сама. – Добър, хубав, но този човек, към когото тичаш сега, си има болест. По-преди са го наричали Исмаил от Алаийе, сега му викат Епилептика Исмаил. Откажи се от тази любов. Не отивай. Пътят е наблизо, да се връщаме!“