Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Да не е лъжа? Ти не виждаш ли? Отсреща няма жив човек. А още пускате по десет от нас. Ами че оставете мъжете да почакат малко, пък намалете тази опашка!

Еничаринът, който явно беше намазал засуканите си мустаци така, че без малко щяха да му влязат в очите, деликатно й отговори:

– Такъв е редът, госпожо. Ние изпълняваме заповед. Каквото ни наредят, това правим.

– Абе, момче – разбута редиците трета жена и излезе отстрани, -като е заповед, да не е изречена от Аллах. Който е издал заповедта, иди му кажи. Да я отмени!

– Правилно! Правилно! – развикаха се всички жени. Пъстрите като цветовете на дъгата чадърчета от тяхната опашка заплашително се насита към лостовите.

Като видя, че атмосферата на протеста се сгъстява, онзи със засуканите мустаци тръгна към излязлата встрани от опашката жена.

– Иди си на мястото, жено. Не нарушавай реда.

– Ти на това ред ли му викаш? – изпъчи се тя.

Никак не изглеждаше впечатлена от това, че дежурният идва право към нея.

– Иди си на мястото, казах! – нареди войникът. – И млъкни! Да не ми кипне!

– И като ти кипне, какво? Ти знаеш ли на кого говориш? Да не е съм вчерашна!...

Така и не си довърши приказката. На еничарина наистина му кипна, хвана я за лакътя, натика я на мястото й в опашката и избоботи:

– Ако щеш и да си дъщерята на падишаха, това е заповед! Ще си чакаш реда!

Пред тази неочаквана строгост разгневеното женско сборище стъписа. Отначало брожението спадна до мърморене, сетне – до шушукания една с друга.

Жена с бозав, най-обикновен, евтин кафтан, навела чадъра кой знае защо чак до носа, се приближи до съседката си.

– Чухте ли?

– Чух.

– Да не са им съобщили?

– Какво да им съобщят? – прошепна жената с чадъра до зида, чието крехко тяло се очертаваше дори и под богато надиплена ленена дреха

– Не знам. Вижте какво каза дежурният. Дъщерята на падишаха.

– Шшшт! – сбута я да млъкне жената при зида. – Не се безпокои! Никой нищо не знае. Но ако продължаваш да бърбориш...

Нямаше нужда да продължава.

Жената с бозавия кафтан млъкна начаса. А тази до нея наведе още малко напред чадъра, сякаш искаше да предпази лицето си от яркото обедно слънце, въпреки че червеният тюл, спуснат от шапчицата, почти до гърдите, го скриваше изцяло.

– Все пак редът ни приближава!

Всъщност не я свърташе на едно място. „По-добре да не бях идвала си помисли. Слънцето вече преваляше над хълма.

– Както е тръгнало, ще закъснеем! – прошепна.

– Не се тревожете! – отвърна й другата. – Ако е отишъл, ще чака

– Ако е отишъл ли? Какво значи това? Как така няма да отиде?

Не можа да й отговори нищо. Само вдигна рамене.

– Казвай, може ли да не отиде? Да не би да криеш нещо от мен?

Отсамната се притесни. Наведе се към нея и на ухо й рече:

– Опазил ни Аллах! Как така ще крия?

– Откъде се взе тогава тази приказка?

– Празни приказки!

Жената с чадъра се взря в нея.

– Недей да говориш повече празни приказки!

Трябваше да чакат още половин час, докато им дойде редът. Най-сетне попаднаха в десетката, която щеше да бъде пропусната вътре. От казармата се разнесе дрезгав войнишки глас, започваше да чете езана.