![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Мина и езанът дори! Поне вътре не трябва да се бавим.
Момичето до нея кимна с глава.
– Имаме да повървим пеша още и до колата. Ти предупреди ли както трябва човека?
– Предупредих го. На горната улица има вход.
– Ясно! – накара жената с бозавия кафтан да млъкне. – Днес сякаш ченето ти се е откачило!
– Хей, ти пък!
Сърцата и на двете подскочиха до гушите от ненадейния груб мъжки глас.
– Ти! – извика отново еничарът.
Той протегна ръка и я повика с пръст.
– Ти! При зида! Какво се оглеждаш такава! На теб ти говоря, с лилавия чадър!
Боже мили!
Ужасена стисна китката на съседката си. Но и тя не беше по-добре от нея. Трепереха и двете.
Еничарът гледаше към нея през четири по-предни жени.
Докосна гърдите си с пръст: „Аз ли?“. Изплаши се войникът да не забележи, че трепери дори пръстът й. Обзе я още по-голяма паника. Мина й през ума, че може някой да ги е шпионирал.
– Ха, позна! Да, ти!
В миг се отърси от паниката. Каза си: „От какво се страхуваш?“ Това тук не е най-главното. Плюс това бяха дошли с разрешение. Потайното нещо щеше да е после.
– Какво има? – най-невъзмутимо го попита.
– Вдигни малко този чадър, ханъм!
Моментално го направи. Нейният чадър сега щръкна над всички останали.
– Леле боже! Абе, жено, щом толкова те е страх да не си покажеш лицето, какво търсиш тук? Вярно, че това място се превърна в панаир, но все пак си е казарма. Ние не обичаме такива, дето се престарават да се крият. Плюс това тюлът ти покрива физиономията. Така че не се крий и зад чадъра. Не се притеснявай, няма да сториш грях!
Есма усети, че здраво стиснатата й китка спря да трепери, по устните й разбра, че Михримах си отдъхна.
– Минавайте, хайде! – пусна първите четири жени. – Да беше прибрала този чадър! – ухили се еничарът и засука мустак. – Въобще недей да се тревожиш! Под това покривало слънцето няма да те опърли.
С груб смях отвърна на подхвърлените от другарите му закачки.
Тя се напрегна да потисне надигащия се в нея гняв и да запази спокойствие, затвори чадъра. Реши да рече на войника две-три думи но приятелката й я дръпна за ръката.
– Елате.
И тя го направи.
Минаха през открехната врата.
– Вървете покрай онази сграда вдясно – обади се един войник отзад, Чешмата е там. Но се боя, че другите жени, които си търсят съпрузи, са ви оставили дори и едно местенце да си вържете парцалчето.
Гласът на ухиления еничар се разнесе отново:
– Хей, ти, с лилавия чадър! На теб не ти трябва да си връзваш парцалче. Ако си търсиш съпруг, аз съм насреща!
Зад тях гръмна отвратителен смях.
Последваха по-предните жени, навлязоха в улицата, известно време вървяха мълчешком. Освен войниците, дежурни по поддържане на реда, наоколо нямаше други военни. Мина й мисълта: „Сигурно ни наблюдават през прозорците, през вратите!“ Видяха чешмата още щом завиха зад ъгъла, отдалече, през навалицата от жени, които се бутаха и надвикваха.
Жена във фередже възкликна:
– Чешмата на Дилруба!
В гласа й, в погледа й властваше нескрито възхищение.
– Точно както я описват!
– Всичко казано досега е недостатъчно.
„Сигурно ще е нещо великолепно“ – помисли си Михримах.
Чешмата беше обградена с гъмжило от жени, които залитаха ту насам, ту натам. Бяха стигнали до върха на екстаза. Жените се промъкваха до чешмата, блъскаха се, мачкаха се, само и само да открият местенце за своето парцалче. Четиримата еничари, поставени там да поддържат никакъв ред, само се оглеждаха безпомощно наоколо. Какво можеха да сторят срещу толкова много жени? Едни от тях разблъскваха предните, други подвикваха: „Да я погледнем за малко и ние!“ Трети разперваха ръце, а устните им започваха да мърдат, да изричат желания и да редят молитви към „Светицата Дилруба“. Това тяхно непонятно мълвене се сливаше и прерастваше в общо бучене. Цяла група жени се навеждаха, пресягаха, за да вържат парцалчетата си, наричаха ги отново с мълвене, по-задните пък ги разблъскваха и се опитваха да ги изместят.
Беше абсолютно невъзможно да се смеси с това въобще не спиращо да се прекланя, да се навежда, да се моли, да плаче, даже и да ругае женско стълпотворение и да се стигне до чешмата. Плюс това им оставаше съвсем малко време.
Жената с фереджето се завайка:
– Няма начин, не можем да се доберем! – Гласът й прозвуча ужасно отчаяно.
Жената с бозавия като чувал кафтан се обърна рязко:
– Ще стигнем, принцесо!
Другата моментално постави пръст на устата си да млъкне, но така и нямаше нужда да се страхува. Гласът на гувернантката потъна сред гълчавата от женските крясъци.