Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Очите му блеснаха. Не чу дори упрека на един минаващ покрай него човек, който го тупна по рамото:

– Върви бе, човече! Да не мислиш, че тук е ливада?

„Това е реалният изход – замисли се той. – Ще бъдат спасени и Алехандро и Михримах. Страданията ми ще спрат. Михримах ще остане жива. Ще разпуска златистите си коси върху гърдите на друг любим мъж. Ще гледа с морскосините си очи съпруга, на когото ще я дадат. И ще се сети някой ден как се е влюбила в един босоног моряк, когото е зърнала някога на един кораб, ще се засмее и ще си каже: „Детинска му работа!“

Улови се, че се оглежда наоколо за стражите на султана. А и ръката му беше в колана. Това бе Алехандро. Исмаил от Алаийе беше изчезнал. Алехандро от Севиля беше превзел и душата му, и мозъка му. Чувстваше, че дори очите му гледат със злост. Готов беше при най-малкия насочен към него жест да изхвърчи като стрела. „Ако са тук – обади се вътрешният му глас, – няма да си дам душата, преди да взема друга. Мишената ми е на девет-десет крачки пред мен. Върви, Богоизбрани! Върви да изпълниш Божията повеля и да отървеш тялото си от мъките“.

„Ами ако умра? – възрази гласът отвътре. – Дори и да я убия, няма кой знае какви изгледи да избягам. Жив няма да ме оставят!“

„Тогава ще умреш като праведник. А името ти ще бъде записано при светците. Ще се палят свещи за душата на свети Алехандро. Творецът ще те прегърне в своите райски селения“.

Усети, че съвсем губи разум. Изтръпнаха му и мозъкът, и върхът на пръстите. „Лошо става!“ – измърмори си. Наближаваше криза.

– Къде е улицата „Шадраван Чъкмаз“?

Направи му впечатление, че хамалинът, когото попита, се стресна. Мина му през ум: „Сигурно е изпитал ужас от изражението на лицето ми!".

– Като минеш през още две улици, вдясно – отвърна му човекът и веднага се отдалечи.

Стигна до ъгъла и видя шадравана пред себе си. В дъното на улицата върху заоблен къс мрамор беше изработена фуния от вито желязо и водата течеше от четирите чучура, по един на всяка страна. Той влезе в първия дюкян.

– Търся Али Ипекчи, познавате ли го?

Един от продавачите го погледна слисано:

– Че кой не познава Али? Ще го намериш в дюкяна до шадраваните.

Постоя малко пред дюкяна да огледа навалицата по улицата. Беше тясна и тъмна. Имаше толкова светлина, колкото осигуряваха фенерите пред дюкяните. През отворените прозорци по кубетата над централната улица проникваше дневна светлина, но тя не бе стигала дотук вероятно откакто съществуваше чаршията.