Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— По-полека, Маркус. Засега се опитай да не се движиш.
Маркус зажумя, после отвори очи и с мътен поглед се огледа.
Беше в палатката на лечителя.
И беше сутрин.
Той бързаше с кохортата си, за да подкрепи отслабения фланг близо до гората, а след това копието го удари.
А сега беше в палатката на лечителя. Ранен, а раната можеше да го дезориентира. Сигурно някой го е измъкнал от бойното поле.
За да завърти глава, трябваше да положи толкова грандиозни усилия, че след първите два опита той спря да мърда. Лежеше в лечебна вана, гол, а водата беше потъмняла от кръвта му. Фос седеше до главата му с отпусната глава, а ръцете му лежаха върху раменете на Маркус.
Погледът на Маркус се спусна към долната част на неговия корем и той видя зееща рана, широка колкото длан. Раната беше отворена по краищата и той успя да види… някакви части от вътрешностите си, вероятно.
— Враните да го отнесат — прошепна той.
— Опитай се да не говориш — изръмжа Фос. — Напрягаш корема си, когато го правиш, а не искам някой да ми бута ръката, докато работя.
— К-кохортата — прошепна Маркус.
Той се опита да се огледа, но видя само, че трибуна по медицина на Първи алерански и неговият персонал не могат да се оплачат от недостиг на работа.
В полевите болници винаги е така. Хората стенат, крещят, плачат. А мълчаливите лечители водят своята битка със самата Смърт, и Маркус не се съмняваше, че резултатите, както винаги, ще бъдат най-различни.
— Замръзни и млъкни, или ще те разпоря — каза Фос. — Този отряд, който те удари от дерето, беше един от общо три. Другите два минаха право през гвардията и ни удариха от фланговете. Ако Първа кохорта не беше устояла, канимите щяха да ни накълцат, но ни се размина.
Маркус отново погледна Фос. Лечителят също го погледна и се намръщи.
— Всъщност не са много. От Първа кохорта загинаха тридесет и четирима. Ранените са два пъти повече — Фос гледаше сърдито. — Сега млъкни и не мърдай, докато не си станал тридесет и петия.
За кимане трябваше да се положат прекалено много усилия. Маркус затвори очи. Плачът и тихото мърморене продължиха, докато изведнъж не се озова седнал на леглото и жадно гълташе от запотена купа смляна на каша храна — безвкусна, но засищаща.
Той примигна няколко пъти, погледна купата и се огледа. Намираше се в палатката си и отново беше сутрин, само че друга, помисли си той. Слънцето беше изгряло. Чувстваше се като слабо и ужасно гладно паленце.
Той отметна одеялото и погледна белега на корема си. Беше неравен и грозен, въпреки че това не беше най-лошото нещо, което можеше да му се случи.
Белегът от раната беше с дебелината на малкия му пръст и изпъкваше над кожата — знак за ужасна рана, оставен от изтощените лекари на легиона, чиято цел беше да спасят живота на хората — възможно най-бързо и по всякакъв начин.
Последните два дни му бяха като в мъгла, той помнеше само откъслечни мигове, а между тях — много часове небитие. Това често се случваше, когато някоя особено тежка травма изискваше прекалено интензивно използване на водна магия от страна на лечителя. Изглежда е бил близо до смъртта.
Той насочи вниманието си обратно към храната и не спря, докато купата не се изпразни.
— Добро утро — раздаде се отвън гласът на Красус. — Събудихте ли се?
— Още не съм се облякъл — отговори Маркус. — Само момент, сър.
— Няма нужда — разтревожено реагира Красус. Младият мъж влезе в палатката. — Заповед на лекаря. Днес оставате в леглото.
За Маркус думите прозвучаха като музика, но той нямаше намерение да го показва на младия офицер.
— Добре съм, сър. Тъкмо щях да го кажа на Фос.
— Заповед на капитана — отговори Красус. — Оставате в леглото.
Маркус изсумтя.
— Сър — той разтърка глава с ръка. — Как мина вчера?
— Накратко — Насаг ни удари с повече от три хиляди от най-добрите си воини, следвани от двадесет хиляди рейдъри. Те пробиха и двата легиона на гвардията и ги объркаха. Ако вие и вашите хора не се бяхте притекли на помощ, те щяха напълно да ни разгромят.
Маркус изсумтя и посочи към себе си.
— Нямах предвид това.
Красус вдигна вежди.
— Няколко души ми съобщиха, че вие, със стърчащо от корема копие, повече от час сте продължили да раздавате заповеди. И докато не започнахме да отблъскваме нападателите, вие не сте позволили да ви откарат при лечителите.