Отдел Убийства: Главният заподозрян
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #13
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: АТИКА
- ISBN: 954-729-031-2
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Главният заподозрян». Краткое содержание книги:
— Оксана, какво мога да направя за вас? За да не се наложи Кирил да плати парите, трябва не по-късно от утре на обед да се съобщи името на убиеца, нали така? Ние си трошим главите с това убийство цял месец и още нищо не сме открили. Как мога да ви обещая, че до утре на обед ще знаем името на престъпника? Разберете, това е нереално…
— Добре, нека е нереално. Не трябва да се съобщава името, накарайте Кирил да им даде парите. Нека не се прави на интересен, да не се опитва да ги мами. Та те ще ме убият, как не разбирате! А аз от своя страна ще ви разкажа всичко, което зная, ще отговоря на всички ваши въпроси, дори и неприятните, защото искам по-скоро да бъде намерен убиецът.
— Да отговорите на всичките ни въпроси, дори и неприятните — това е мъжествено решение. Сама ли го взехте?
Настана пауза, после Оксана бавно наведе очи, огледа празното бюро с надраскан полиран плот, трепна с мигли и погледна Доценко в упор:
— Не. Това решение не съм го взела сама. Подсказаха ми го.
— Мога ли да попитам кой?
— Може. Мой познат.
— Има ли фамилия?
— И дори име — устните на Оксана трепнаха в тъжна усмивка. — Вадим Устинов.
— Кой е той? Къде работи? С какво се занимава?
— Не знам. Референт в някаква правителствена структура, не разбирам много от тия работи.
— И какво ви посъветва?
— Посъветва ме да дойда при вас и да ви предложа да отговарям на всякакви въпроси, които могат да помогнат за откриване на убиеца.
— Мъдър съвет — кимна одобрително Доценко. — Господин Устинов роднина ли ви е? Приятел?
— Приятел.
— Отдавна ли се познавате?
— Има ли значение?
— Има. Ако ви познава достатъчно отдавна, може би разполага с някаква полезна за нас информация. Тогава ще помолим и него да отговори на въпросите ни.
— Той нищо не знае. Той общува само с мен. Не се познава с никого от издателството.
— Сигурна ли сте в това?
— Напълно съм сигурна.
— Добре, да започнем от самото начало. Кога научихте за съществуването на Марина Собликова по прякор Газелата?
— Когато я убиха.
— А познавахте ли Андрей Коренев?
— Разбира се. Първо го видях, когато работеше като шофьор-куриер, а после в дома на Соловьов, когато започна да работи като негов помощник. Само че не знаех фамилията му, само Андрей и толкоз.
— А кога за първи път научихте фамилното му име?
— Когато разговарях с него по телефона. Кирил излезе по работа, остави ме сама в колата и не си взе мобифона. Докато го нямаше, телефонът звънна и мъжки глас ме помоли да предам, че се е обаждал Коренев. Запомних фамилията и предадох на Кирил, но не я свързах с Андрей.
— А какво стана по-нататък?
— Ами по-нататък разбрах, че търсят нещо у Соловьов.
Настана отново пауза, този път наситена с електрически заряди. Оксана отмести поглед и започна да разглежда мръсните капки по отдавна немитите прозорци.
— И? — не издържа Доценко.
— И разказах на Устинов за това. Това много го заинтригува.
— Оксана, разбирате ли какво говорите? Давате ли си сметка за това, което сега става в този кабинет?
— Да.
Тя погледна Доценко право в очите, бе неестествено спокойна, сякаш вкаменена. Зениците разширени, устните здраво стиснати, бузите хлътнали.
— Да, разбирам. Много добре разбирам.
— И няма да съжалявате после, че ми разказвате това?
— Ще съжалявам само, че не съм го сторила по-рано.
— Той обиди ли ви с нещо?
— Той ме унизи. Не се притеснявайте, Михаил Алексеевич, питайте. Нали ви обещах да отговоря на всичките ви въпроси. Дори на неприятните.
По-нататък всичко се разплиташе мълниеносно бързо. Експертите, които бяха ходили на местопрестъплението в дома на Соловьов, намериха и зафиксираха следи от кола, паркирана недалеч от колата на Марина Собликова. За да не изплашат Устинов преждевременно, негласно сравниха следите от колата му с наличните образци само за да се убедят. Нямаше никакви съмнения, че именно неговата кола е била в онази нощ до колата на Газелата. А от това, което им съобщи Оксана, се изясни какво е станало и защо Устинов така яростно убеждаваше сътрудниците от криминалния отдел, че издателство „Шерхан“ няма дългове към държавата под формата на неизплатени данъци.
Той вече две години обикалял около „Шерхан“. Но съвсем не за да покаже кирливите ризи на издателите и да ги подведе под отговорност, съвсем не. Искал издателството да си стъпи здраво на краката, да стане мощно, стабилно и богато. Подсказвал чрез Оксана разни ходове, съветвал как да се укрият данъци, подхвърлял плодотворни идеи, позволяващи да се увеличи продаваемостта на книгите. Той води в своя департамент полиграфията и държи в ръцете си всички конци, водещи към „Шерхан“. Устинов си поставя задачата: докато се появи възможност да се пенсионира след пет години, ще прикрива издателството, като заличава следите, ще събира компромати срещу него, като взема под внимание всяка „нелегална“ книга, всеки тираж, пуснат в нарушение на авторския договор, а после, след пет години, ще отиде при ръководителите на издателството. Господ учи: трябва да се делим. И пред „Шерхан“, по това време най-богатото издателство в Русия, ще се изправи неприятната дилема: или да отстъпят лъвския пай от доходите на Вадим Устинов, или всички заедно да отидат на подсъдимата скамейка за укриване на доходи и за нарушаване на авторските права. И първото все пак е по-добро от второто, още повече че значителна част от доходите съществува благодарение на фантазията и изобретателността на самия Устинов.