В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
— Разбудете ги! Не трябва да остават заспали.
— Мъглата е омагьосана — каза Хал. — Ахтал казва, че заклинанието няма ефект, докато се движим, но спрем ли, магията започва да действа.
— Магия във Фалта — рече Фемандерак, поклащайки глава. — За пръв път попадам на нея.
Философът тръсна глава, опитвайки се да прогони умората от ума си. Желанието да заспи бе неуловимо, съблазнително, едва на ръба на съзнанието, ала веднъж избрал да се бори с него, веднъж изправил се на крака, раздвижвайки се отново, главата му се проясни. След секунди и останалите бяха разбудени, с изключение на един. Минута по-късно осмина будни и някак ужасени мъже стояха около проснатото тяло на жената от Ескейн.
— Как е възможно? — прошепна хауфутът. — Не, няма да повярвам! Просто сме прекалено уморени.
— Тогава как ще обясниш това? — пожела да знае Кърр, посочвайки ескейнчанката. Хал и Фемандерак се бяха надвесили над нея, философът шептеше нещо в ухото й. Тя потрепна леко, но не се събуди.
— Ами… — едрият мъж замлъкна. Вълните на умора отново бяха започнали да се надигат в тялото му сякаш самият въздух искаше да го обгърне. — Не можем да останем тук — изрече през тромави устни.
— Така е! — наблегна Хал. — Останем ли в това място, никога не ще го напуснем. Трябва да продължим!
— И да я оставим? — запита Лийт. — Не можем! Тя бе вярна! Вече погребахме спътника й.
— Може хората от Кантара да ни помогнат — каза Фемандерак. — Предполагам, че обитателите на замъка са омагьосали долината. Просто е, ако знаеш как. В Дона Михст ни преподаваха елементарна магия. Макар аз да не проявявах интерес към нея — Пириний се опита да ме обезкуражи от употребата й — не срещнах затруднения с научаването й. Зная, че само направилият заклинанието може да го развали. Почти сигурно е, че единствената надежда за тази жена е да намерим мъглотворителя и да го убедим — или да я убедим — да й помогне.
— Висок мъж прав — прогърмя Ахтал, гръмкият му глас оскверни съблазнителната тишина на гората. — Нея оставяй паднала, потърси заклинател и разруши заклинание. Убийство заклинател разруши заклинание.
Лийт винаги се чувстваше неловко от безразличието, с което брудуонецът се отнасяше към живота и смъртта, настръхнал бе слушал историите на баща си за залавянето му. Но може би убийството бе единственият начин.
— Няма да повярвам — упорито казваше хауфутът, докато се отдалечаваха от поляната. — Не е правилно. Не изглежда правилно. Ако подобни неща се случват, кой би могъл да каже какво е възможно? Сякаш светът се е преобърнал.
— Свойствената магия действително може да остави подобно впечатление — съгласи се Фемандерак. — Ала не е толкова лоша, колкото злата магия, така ме учеше Пириний. Свойствената магия използва естествените процеси на земята и ги обогатява, или ни прави по-податливи на тях. Какво по-естествено от това пътниците да се чувстват изтощени и сънени в топлата долина, защитена от вятъра? Злата магия разрушава природата, създавайки противоестествени неща.
— Мислех, че не си посещавал часовете — пошегува се Кърр. — Откъде знаеш толкава много?
— Не казах, че не съм ги посещавал, а че идоминикът ми се опитваше да насочи вниманието ми към други неща. Всеки в Даурия знае толкова — рече философът. — Първородните донесли със себе си това знание във Фалта. Но в даден момент, в далечното минало, то било забравено, редом с вярата в Най-възвишения. Двете вървят ръка за ръка. Вярвайки в съществуването на сила извън природата, човек трябва да допусне и вероятността самата природа да бъде манипулирана от въпросната сила — или от други сили на прозрение.
Фемандерак говореше на Кърр, но думите му бяха насочени към хауфута.
— Вече съм виждал магия по време на приключението ни — каза Лийт, наблюдавайки с крайчеца на окото си Хал. — От злия тип. Бе чудовищна и така и не ми бе обяснена задоволително.
Образът на чифт криле — черни, обгърнати от син огън — се бе запечатал дълбоко в ума на младежа от Лулеа.
— Кога е било това? — запита го хауфутът. — Разкажи ми.
— Не е моя работа да го разкривам — каза Лийт, тъй като не желаеше да посочи брат си открито. — Един сред нас знае много повече, тъй като делото бе негово.
Хал не се възползва от предоставената възможност. Лийт не го и очакваше. Вероятно ще помислят, че визирам Фемандерак — осъзна Лийт. Но вече не мога да си взема думите назад.