В земята пламък се крие

Несъмнено най-ужасяващото, най-вълнуващото нещо, което Лийт някога бе правил. Принудата да направи първата крачка отне всичките му сили и пак нямаше да е достатъчно, ако не бе гледката на Хал, спускащ се грозно, но успешно. Първата минута бе много трудна — сякаш непрекъснато губеше равновесие и залиташе напред. Ала внезапно го усвои. Склонът ревеше край него, докато юношата правеше все по-големи и по-големи крачки, слизайки по все по-острия наклон. Камъчета се забиваха в ботушите му, но той не им обръщаше внимание. Профучавайки край Хал и Ахтал, той нададе вик на чиста радост и се впусна с всички сили.

Мъглата се разпръсна пред него, оставил другите далеч зад себе си. От лявата му страна, все още доста надолу, обгърнат в мъгла, но все временно видим, се намираше басейн с малко синьо езерце, наподобяващо диамант в пръстен. Ветрец набраздяваше водата. Зърна горист остров в средата на езерото, сетне зави надясно, отново всред мъгла. Летеше надолу и надолу, откъсвайки се от спътниците си, извън състояние да мисли за друго, освен свободата, удоволствието, страстта на краката си върху склона и студения вятър в косата. Раницата на гърба му сякаш бе изгубила тежестта си. Още един взор наляво. Вече се бе изравнил с езерото. Ако искаше, можеше да се отправи към него, ала не желаеше. Езерото се оттичаше в малък поток, който течеше над върха на скала, сетне изчезваше от поглед, несъмнено като водопад, в пореден облак мъгла. С крайчеца на окото си зърна проблясък на светлина, сякаш слънцето се отрази от нишка, опъната над водата. Заради моментното разсейване се подхлъзна. Бе попаднал в част с по-едри камъни, ала нищо нямаше да попречи на спускането му по планината, така че младежът без усилие възстанови равновесието си. Сега езерото беше изчезнало, оставено далеч зад него и той отново се потопи в гъстата мъгла. Ала само за около минута. Тогава, без предупреждение или преход, излезе сред синьо небе, спирайки удивен.