Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Но как да влезе? Едва ли имаше някаква възможност да отключи огромната черна врата — потаен човек като Приратес със сигурност имаше ключалки на вратите на убежището си, които да удържат цяла армия. Не, очевидно щеше да се наложи да се изкатери. Вратарската надстройка над входната врата беше вероятно най-добрата възможност. От нея може би щеше да намери начин да достигне някой от горните прозорци. Камъните на стените бяха огромни и ръбести: нямаше да е трудно да се задържа за тях.

Пъхна се под навеса на вратарската надстройка и спря за момент, за да огледа черните греди на централната врата. Наистина бяха масивни — Саймън предположи, че дори на мъже с брадви ще им е необходим поне половин ден, за да ги разбият. Той сграбчи една от масивните дръжки на вратата и дръпна. Дясното крило се открехна безмълвно, което го изненада, и той се килна назад под лекия дъждец.

Вратите бяха отворени — незаключени! За момент му се прииска да побегне, сигурен беше, че това е специално подготвен за него капан. Но щом спря с вдигнати ръце, сякаш за да се предпази от удар, реши, че това е невъзможно. Или пък вътре имаше по-сигурни защити?…

Поколеба се още известно време, сърцето му биеше като лудо.

„Не ставай глупак. Или влизай, или изчезвай. Недей да висиш така, докато някой те забележи“.

Сви юмруци и пристъпи през вратата, след което я притвори.

Тук нямаше нужда от напъханата в колана му факла, натопена в масло в едно от складчетата в Кулата на Зеления ангел — друга факла вече гореше на Стойка върху стената на високото преддверие и от светлината й в ъглите потрепваха сенки. Саймън не можеше да не се запита кой ли я е запалил, но моментално отпъди тази излишна мисъл: трябваше единствено да започне да търси, да се старае да се движи безшумно и да се ослушва за някой друг, който се намира в кулата на Хйелдин заедно с него.

Прекоси преддверието, притеснен от силното скърцане на ботушите си по камъните. Покрай една от стените към високите сенчести части на кулата се изкачваше стълбище. То щеше да изчака засега.

Толкова много врати! Саймън избра една и внимателно я отвори. На светлината на факлата от преддверието видя, че стаята е пълна с мебели, направени от кости, включително едно огромно кресло, което сякаш като посмешище на трона на Върховния крал имаше маркиза, направена изцяло от черепи — човешки черепи. По много от костите все още провисваха парчета потъмняла изсъхнала плът. От някакъв кът в стаята достигаше цвъртене като на щурец. На Саймън му се стори, че ще повърне, и бързо затвори вратата.

Щом се посъвзе, извади факлата и я запали от онази на стената. Ако действително възнамеряваше да открие меча, трябваше да надникне и в най-мрачните ъгълчета, независимо на какво можеше да налети там.

Върна се в стаята с черепите, но по-нататъшният оглед не разкри нищо друго освен отвратителните мебели, истинско стълпотворение от кости. Надяваше се, че някои от тях са животински, но едва ли. Настойчивото жужене на щуреца отново го изгони навън.