Деца от кръв и кости [bg]

Но никога това.

Никога съжаление.

Не! Обзема ме гняв. Няма да позволя на Саран да ми отнеме и това. Искам очите, които ме гледат сякаш съм единственото момиче в Ориша. Очите, които ми казваха, че можем да променим света. Не очите, които виждат, че съм пречупена. Че никога вече няма да съм цяла.

— Зел…

Той спира, когато притеглям лицето му към своето. Когато ме докосва, мога да забравя болката. С целувката му мога отново да бъда момичето от празника.

Момиче, на чийто гръб няма изрязана думата ЛАРВА.

Отдръпвам се назад. Очите на Инан остават затворени както при първата ни целувка. Но този път той потреперва. Сякаш целувката ни му причинява болка.

Въпреки че устните ни се докосват, прегръдката не е същата. Той не прокарва пръсти през косата ми, не докосва устните ми с палеца си. Ръцете му висят във въздуха, страхува се да помръдне, да докосне.

— Може да ме докоснеш — прошепвам аз, стараейки се да не допусна гласът ми да потрепне. Той сбърчва чело.

— Зели, не искаш това.

Дърпам лицето му отново към своето и той си поема въздух, мускулите му се отпускат при целувката ми. Когато се разделяме, аз притискам чело в носа му.

— Не знаеш какво искам — издишам аз.

Очите му се отварят и този път виждам проблясък на погледа, който жадувам. Виждам момчето, което иска да ме заведе в палатката си. Погледът, който ми позволява да се преструвам, че всичко ще бъде наред.

Пръстите му докосват устните ми и аз затварям очи, поставяйки въздържаността му на изпитание. Кокалчетата му докосват брадичката ми и…

… Саран сграбчва брадичката ми и я завърта грубо, така че да го гледам в лицето. Цялото ми тяло потреперва. Спокойствието му отпреди малко избухва в неистов гняв и дъхът ми секва. Събирам всичките си сили, за да не извикам и да преглътна ужаса си, когато ноктите му се забиват в кожата ми и тя започва да кърви.

— Най-добре е да ми отговориш, дете…

— Зел?

Ноктите ми се забиват в шията на Инан, защото трябва да го стисна, за да спра треперенето на ръцете си и да не извикам.

— Зел, какво има?

В гласа му отново се промъква загриженост, като паяк, който пълзи по тревата. Погледът, от който се нуждая, започва да изчезва.

Точно.

Като.

Мен.

— Зел…

Прекъсвам го с целувка, толкова настойчива, че сломява сдържаността му, омразата му, срама му. От очите ми потичат сълзи, докато се притискам към него в отчаяното си желание да почувствам това, което чувствахме преди. Той ме привлича по-близо до себе си, опитвайки се да е нежен, и в същото време ме притиска силно. Сякаш знае, че ако ме пусне, всичко ще свърши. Не можем да отречем онова, което ни очаква от другата страна.

Когато ръцете му започват да галят бедрата ми, в гърлото ми се надига стенание. Всяка целувка ме отвежда на ново място, всяка ласка ме отдалечава от болката.

Ръката му се плъзва по гърба ми и аз обвивам крака около кръста му, следвайки мълчаливото му желание. Той ме оставя леко и нежно върху легло от тръстика.