Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Благодаря ти — подчертано изрече Томас.

Гай се ококори насреща за миг, после се усмихна.

Усмивката й му напомни за Лина. Нарочно, сякаш тя представляваше задължение, от което не биваше да се изплъзва, Томас я покани с жест да седне. Гай се настани със скръстени крака до постелята и засия от честта, която й оказваше Носителят на пръстена.

Томас умуваше какво да й каже, но преди да се сети за нещо подходящо, зърна предводителя Куаан да влиза в Човешкия дом. Куаан се насочи право към него, сякаш преодоляваше съпротивата на погледа му. Започна направо:

— Тревожехме се. За живота е нужна храна. Добре ли си?

— Добре ли? — На Томас му се струваше, че е започнал да свети от втория бокал пролетно вино. — Не виждаш ли? Аз те виждам — ти си непоклатимо здрав като дъб.

— Затворен си за нас — с невъзмутим укор отвърна предводителят. — Ти не си това, което виждаме.

Двусмислицата май си просеше неприязнен отговор, но Томас се възпря. Сви рамене и каза:

— Храня се.

Куаан прие отговора, без да търси скрит смисъл в него, и се отдалечи след лек поклон.

Гай го изпроводи с поглед и промълви:

— Той не те харесва.

Не криеше колко е смаяна от дързостта и глупостта на предводителя, като че стореното от Томас предишната нощ го беше издигнало в нейните очи наравно с ранихините.

— Има си причини — безстрастно каза Томас.

Гай се смути и попита припряно, сякаш посягаше към опасно знание:

— Защото си… прокажен ли?

Той долавяше колко е сериозна, но прецени, че и бездруго е говорил прекалено много за прокажените. Така рискуваше постигнатото съгласие със самия себе си.

— Не, просто ме смята за неприятен човек.

Гай се намръщи — дали не долови перфидната му неискреност? Загледа се в равния камък под себе си, все едно там намираше мярката за двуличието му. Стана, напълни бокала му до ръба, обърна се и изрече през рамо:

— Наистина ме смяташ за дете.

Вървеше с предизвикателно, но и плашливо поклащане на ханша, сякаш не се съмняваше, че животът й е застрашен от нахалството, проявено спрямо Носителя на пръстена.

Томас се взираше в стройния й гръб и се чудеше на гордостта у народа, който се беше посветил в служба на коне… и на ограниченията у себе си, които толкова затрудняваха изричането на истината.

Огледа се към външния край на Човешкия дом, където Морам и Лид стояха на слънце един срещу друг — тя лешниковокафява, той в синята си туника. Спореха като земята и небето. Заслуша се и различи думите.

— Ще го направя — упорстваше Лид.

— Не, чуй ме — възрази Морам. — Той не иска това. Само ще причиниш болка и на него… и на себе си.

Спорът приключи скоро. Покорната на гривата тръгна към вътрешността на бивака. Дойде при Томас и го стъписа — коленичи и опря чело в камъка пред него. Долепила длани към пода до главата си, тя заяви:

— Аз ти служа. Ти си Носителят на пръстена, повелител на ранихините.