Прокобата на Господаря Гад [bg]

— По-често ли?

— То се знае. Ако проказата беше проява на жестокост от страна на Бог или каквото друго измислиш, нямаше да е толкова рядка. Защо да се задоволява с няколко хиляди окаяни жертви, щом може да си осигури няколко милиона?

— Случайност… — промърмори Сол по сърцето. — Заслужено… Приятелю, ти ме хвърляш в смут. Говориш толкова прибързано. Дали пък на Презиращия в твоя свят трудно му стигат силите да се опълчи на Създателя?

— Може би. Но някак не ми се вярва моят свят да е устроен така.

— И все пак ти ми каза — нали не греша, — че прокажените са навсякъде.

— Това беше шега. Или метафора. — Томас се опита отново да превърне своя сарказъм в закачка. — Никога не съм успявал да видя разликата между тях.

Сол по сърцето се взря в него и попита предпазливо:

— Приятелю, присмиваш ли ми се?

Томас отвърна с ехидна усмивка:

— Не. Би трябвало да е очевидно.

— Не разбирам това твое настроение.

— Не го вземай присърце. — Томас се вкопчи в шанса да избяга от разговора. — Да потърсим храна. Гладен съм.

Олекна му, когато Великанът се разсмя добродушно.

— Ех, Томас Ковенант, помниш ли нашето пътешествие по реката? Явно има нещо в моята сериозност, от което огладняваш.

Пресегна се встрани и вдигна поднос с хляб, сирене и плодове, имаше и кана с пролетно вино. Още се подсмихваше тихичко, докато Томас започна да лапа ненаситно.

Мина време, преди да се огледа. Стъписа се — пещерата беше отрупана с цветя. Навсякъде виждаше гирлянди и букети. Изглеждаше, все едно през нощта всеки рамен е отгледал градинка. Бялото и зеленото смекчаваха строгата оскъдица на Човешкия дом и покриваха камъка като прекрасна дреха.