Колелото на Осхайм [bg]

— Ще го направи! — Бях сигурен в това. — Мъртвите не могат да лъжат. — После добавих не толкова уверено: — Нали?

— Така или иначе това е пълна глупост. — Снори смуши коня си. — Щом един кардиналски печат е толкова свещен, как очакваш да разделиш кардинал Гертруде с нейния?

— Ще го открадна. — Хвърлих поглед към Хенан. — Аз съм не по-малко богобоязлив от всеки друг принц и безпощадно честен, но в отчаяни времена…

— Ти открадна ключа на Локи от Кара — отбеляза момчето.

— Е, ами… той поначало си беше мой. Както и да е — не засягай тази тема. Ще го взема.

— Ще го „вземеш“? — Снори повдигна вежда. Бях прекарал няколко часа в опити да усвоя изкуството да повдигам само една вежда, но това умение ми убягваше. Вероятно е нещо вродено за северняците.

— Как? — попита Кара.

— Посткоитално. — Докато седях на мокър кон в дъжда, идеята не ми изглеждаше особено привлекателна. Припомнянето на последния път също не усили привлекателността ѝ.

— Спал си с кардинал? — Снори се приведе към мен, върху лицето му се бореха изненада и веселие.

— Е, строго погледнато, спане нямаше. — Опитах се да постигна точния хладно небрежен тон. Не съм сигурен, че го уцелих. — Но да, познаваме се в библейския смисъл.

— Вашите кардинали не са ли… стари? — попита Хенан.

— Преди колко време е било това? — попита Кара.

Смушках Убиец да ускори ход в опит да се отърва от любопитните северняци, притискащи ме от всички страни.

— Преди много.

— Колко много? — Снори ме настигна. — Преди малко време си бил на дванайсет. Не си бил на дванайсет, нали?

— Разбира се, че не. Много по-голям.

— Лъже — обади се Кара от лявата ми страна.

— Малко по-голям. — Чувах кикотенето на Снори през дъжда. — Ако искате да знаете, Гертруде ми беше първата. Беше много нежна…

Прекъсна ме смях и от двете ми страни.

— Поганци, проклети да сте! — Пришпорих Убиец в галоп. — Ще се върна с печата до сутринта. И ако стражата ви хване да се мотаете наоколо, ще им препоръчам да ви изгорят като вещица и неверници.