Панаир на суетата (роман без герой)

— Уилям — каза тя, като изведнъж се улови о Добин, който стоеше край нея, — вие винаги сте били много добър към мене… аз… аз не се чувствувам добре. Заведете ме у дома. — Тя не знаеше, че го бе нарекла с кръщелното му име, както правеше това Джордж. Той бързо излезе с нея. Квартирата й беше наблизо и те си преправиха път през тълпата навън, където, изглежда, имаше по-голям шум и повече движение, отколкото в балната зала. Джордж се бе ядосвал два или три пъти, когато на връщане от разни забавления бе намирал жена си будна, така че сега тя веднага си легна. Но макар и да не спеше, и макар проглушителният шум и тропот, както и топуркането на ездачите навън да не преставаха, тя не чуваше тази врява, тъй като други безпокойства я държаха будна.

А в това време Озбърн, зашеметен от възбуда, отиде при една игрална маса и започна бясно да залага. Той постоянно печелеше. «Тази вечер във всичко ми върви» — каза той. Но дори щастието в играта не възпря буйността му и той скочи след малко, прибирайки печалбата си, отиде на бюфета, където погълна много вино.

И тук, докато бъбреше на хората наоколо и се смееше високо, обладан от силно възбуждение, при него дойде Добин, Преди това той бе обиколил игралните маси, за да търси приятеля си. Колкото поруменял и весел бе Джордж, толкова бледен и сериозен изглеждаше Добин.

— Хей, Доб! Ела да пийнеш, драги ми Доб! Виното на херцога е прекрасно. Ей, вие там, дайте ми още — и той подаде чашата си с разтреперана ръка.

— Ела навън, Джордж — каза Добин, все така сериозен. — Не пий повече.

— Да не пия! Няма нищо по-хубаво от пиенето. Пийни си и ти и поразвесели малко мрачната си физиономия, стари приятелю. За твое здраве!

Добин се приближи и му прошепна нещо. Джордж се сепна, извика буйно «ура» и като глътна на един дъх чашата си, остави я шумно на масата и излезе навън, хванал под ръка приятеля си. «Врагът е преминал Самбр — каза Уилям — и левият ни фланг вече се бие. След три часа трябва да потеглим.»

Джордж си тръгна, а нервите му трепереха от възбуда при толкова дългоочакваната новина, която сега, след като вече бе дошла, изглеждаше тъй внезапна. Какво значение имаха в този миг любовните интрижки? Не за тях, а за хиляди други неща мислеше той, докато вървеше бързо към квартирата си: за миналия си живот и бъдещите си възможности; за участта, която може би го очакваше; за съпругата, за детето, което навярно щеше да дойде и с което може би щеше да се раздели, без да го е видял. О, как би желал стореното тази вечер да не бе ставало, за да можеше поне с чиста съвест да си вземе сбогом с онова нежно и чисто създание, на чиято любов отдаваше толкова малко значение!

Той се замисли върху краткия си брачен живот. Как лудо разпиля малкия си капитал през тези няколко седмици! Колко безразсъден се показа! Ако с него се случеше някакво нещастие, какво щеше да остане за нея? Колко е недостоен за тази жена! Защо се беше оженил за нея? Той не беше годен за брак. Защо не послуша баща си, който винаги бе тъй великодушен към него? Надежди, угризения, амбиция, нежност и себелюбиви съжаления изпълваха сърцето му. Той седна и започна да пише на баща си, спомняйки си какво бе казал веднъж по-рано, когато щеше да се бие на дуел. Зарята обагряше леко небето, когато затваряше прощалното си писмо. Той го запечата и целуна надписа. Мислеше си за това как бе изоставил щедрия си баща и си спомняше за хилядите добрини, които този строг старец бе сторил за него.