Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Щом ръката й се вдигна към врата му, той я пое и я целуна бързо.
— Спокойна нощ, Катрин. Ще се видим сутринта.
Ричард хвърли поглед на Иган, който стоеше на десетина метра встрани, опрял гръб в стената, скръстил ръце и вперил поглед напред, сякаш не вижда нищо. Отвъд, в сенките в дъното на мрачния коридор, на стража стоеше и Бердин. Тя не се правеше, че не го вижда да стои пред вратата с Катрин, притисната до него. Гледаше с безизразно лице. Другите му стражи — Улик, Кара и Райна — бяха отишли да подремнат.
Ричард плъзна ръка зад гърба си и завъртя дръжката. От тежестта му вратата се отвори, в същия миг той се дръпна встрани и Катрин залитна в стаята си. Хвана се за ръката му. Вперила очи в неговите, целуна китката му. Коленете му омекнаха.
Знаеше, че повече няма да може да й устои, ако бързо не се скрие от погледа й. Дръпна ръката си. Мислено изреждаше извинения, обясняващи защо би било добре да й се отдаде. Какво толкова щеше да стане? Нима нещо щеше да се промени? Защо му се струваше, че ще е толкова грешно?
Мислите му сякаш бяха покрити с дебело одеяло, което ги поглъщаше, преди да могат да изплуват на повърхността.
В главата му се надигаха гласове, които се опитваха да му обясняват защо трябва да спре това глупаво съпротивляване и просто да се наслаждава на красотите на това великолепно създание, което по недвусмислен начин му показваше, че го желае, молеше го. В гърлото му се надигна буца, родена от копнежа по Катрин. Едва сдържа сълзите си, докато се опитваше да измисли причини, които да го възпрат.
Мислите му се рееха в унес. Част от него, най-голямата част, отчаяно се бореше да го накара да не се съпротивлява повече. Но имаше и една мъничка, неясна частичка от съзнанието му, която се съпротивляваше жестоко, мъчеше се да го удържи, да го предупреди, че нещо не е наред. Напразно. Какво можеше да не е наред? Защо да не е наред? Какво беше това нещо в него, което се опитваше да го спре?
„Скъпи духове, помогнете ми.“
В съзнанието му изплува образът на Калан. Видя усмивката й — онази, с която се усмихваше само на него. Тя му бе казала, че го обича.
— Искам да остана насаме с теб, Ричард — обади се Катрин. — Не мога да чакам повече.
— Лека нощ, Катрин. Приятни сънища. Ще се видим сутринта. — Той затвори вратата.
Задъхан от усилието, побърза да тръшне вратата на стаята си веднага щом влезе. Ризата му бе подгизнала от пот. С трепереща ръка се протегна и дръпна резето. Чу как то прещрака. Втренчи поглед във въртящия се механизъм, без да забелязва, че е увиснал на един винт. На бледата светлина, идваща от огъня в камината, не можа да види, че останалите винтове се валят в килима.
Беше му толкова горещо, че едва дишаше. Свали ремъка през главата си и хвърли меча на земята на път към прозореца. С усилието на давещ се човек завъртя дръжката и отвори прозореца, запъхтян така, сякаш не му достигаше въздух. Леденият нощен бриз изпълни дробовете му, но от това не му стана по-студено.
Стаята му беше на приземния етаж и за миг му мина мисълта да скочи през прозореца и да се изтъркаля в снега. Отказа се и реши да постои на студения въздух и да погледа в нощта осветената от луната уединена градина.
Нещо не беше наред, но не можеше да разбере какво. Искаше да бъде с Катрин, но нещо вътре в него се съпротивляваше. Защо? Не можеше да разбере защо трябваше да потушава желанието си да е с нея.
Отново се замисли за Калан. Ето защо.
Но ако обича Калан, защо изпитва такова неустоимо влечение към Катрин? Почти не можеше да мисли за друго освен за нея. С мъка задържаше мислите си върху Калан.
Затътри се към леглото. Инстинктивно усещаше, че е стигнал на ръба на възможностите си да устоява на сластта си за Катрин. Седна на края на леглото, главата му се въртеше като в транс.
Вратата се отвори. Ричард вдигна очи. Беше тя. Облечена с нещо толкова ефирно, че на приглушената светлина в стаята тялото й се очертаваше идеално. Прекоси стаята към него.
— Моля те, Ричард — каза с онзи мек глас, който го парализираше, — не ме отпращай този път. Моля те. Ще умра, ако точно в този миг не съм с теб.
Да умре? Скъпи духове, той не искаше тя да умира. Ричард едва не се разплака дори само при мисълта за нейната смърт.
Тя се плъзна още по-близо, светлината я обля. Леката материя на дългата й нощница докосваше пода, нищо под нея не оставаше скрито. Само дето тялото й придобиваше мекотата на една загатната красота, излизаща извън всичко, което би могъл да си представи той. Самата гледка го възпламени. Не можеше да мисли за нищо друго освен за това, което виждаха очите му, за това колко силно я желае. Ако не й се отдадеше, несбъднатото му желание щеше да го убие.