Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Да. Той посече ония същества, дето ще видите набити на колове пред Двореца.
— Същества ли?
— Той ги нарича сбързове. Грозни, люспести, подобни на гущери. Убиха много хора, но Господарят Рал ги разсече на парчета.
Сбързове. Новината определено не беше добра.
— Дали има град наблизо, където можем да намерим подслон и храна за през нощта?
— Десетте дъба е отвъд ей оня хълм, на около три километра оттук. Там има малка странноприемница.
— И колко е далече от Ейдиндрил?
— С чудесни животни като тези се съмнявам, че ще ви отнеме повече от седем-осем дни.
— Благодаря ви, сержант. Добре е човек да знае, че наоколо се навъртат войници, в случай че се появят разбойници.
Той се извърна към Натан и огледа снажната му фигура, дългата бяла коса, падаща над раменете, силната, гладко избръсната челюст, проницателните тъмносини очи. Излъчваше сурова красота и жизненост, независимо че бе почти на хиляда години.
Сержантът се обърна отново към нея, очевидно предпочел да си разменя погледи с прегърбената старица вместо с Натан. Дори с отнета сила, от Пророка струеше нещо заплашително.
— Тръгнали сме да търсим едни хора. „Кръвта на братството“.
— „Кръвта на братството“ ли? Имате предвид ония надути глупаци в червени дрехи от Никобарезе?
Сержантът дръпна юздите на коня си, който се опитваше да мине встрани. Другите двайсетина коня ровичкаха в снега в търсене на храна или с надежда гризяха сухите храсти край пътя, лениво размахвайки опашки в студения следобеден въздух.
— Точно тях. Двама мъже, единият от които главнокомандващият на „Братството“, другият офицер, и една жена. Избягаха от Ейдиндрил и Господарят Рал нареди да ги върнем обратно. Разпратили сме мъже навсякъде и претърсваме всяко кътче.
— Съжалявам, не сме видели и следа от тях. Господарят Рал в Магьосническата кула ли е отседнал?
— Не, в Двореца на Изповедниците.
Ан въздъхна.
— Това поне е добре.
Той сбърчи чело.
— Защо да е добре?
Тя не бе осъзнала, че е изразила облекчението си гласно.
— О, ами просто защото се надявам да се срещна с този велик човек, а ако е отседнал в Кулата, няма да мога. Тя се охранява от магия, доколкото съм чувала. Ако излезе на балкона на Двореца, за да поздрави хората, може да успея да го видя.
Ами да ви благодаря за помощта, сержант. Струва ми се, че ще е най-добре да поемаме към Десетте дъба, преди да се е мръкнало съвсем. Не искам някой от конете ми да попадне в дупка и да си счупи крак.
Сержантът й пожела лека нощ и поведе хората си по пътя, в посока, обратна на Ейдиндрил. Едва след като се отдалечиха на разстояние, от което не можеха да ги чуят, тя отблокира гласа на Натан. Беше й трудно да го държи под контрол за дълго време. Подготви се вътрешно за неизбежната тирада и започна да събира багажа им от снега.
— Най-добре е да тръгваме — каза му тя.
Той се изправи с властна гримаса.
— Ти даде злато на обирджиите? Трябваше да…
— Та те бяха само момчета, Натан. И при това гладни.
— Опитаха се да ни ограбят!
Ан се усмихна и метна една торба на гърба на Бела.
— Знаеш добре, че това нямаше как да стане, но въпреки това им дадох малко повече от злато. Не мисля, че отново ще се опитат да правят подобно нещо.
Той изсумтя.
— Надявам се заклинанието, което им направи, да ги прогори до кокал.
— Помогни ми с багажа. Искам да стигнем до странноприемницата. В дневника имаше съобщение.
Натан застина като гръмнат само за миг.
— Доста време й отне. Оставихме й достатъчно знаци, които дори десетгодишно дете щеше да е схванало отдавна. Нямаше какво повече да направим, освен да й закачим на роклята бележка, в която да пише: „Впрочем Прелатът и Пророкът не са мъртви, глупачке.“
Ан пристегна юздата на Бела.
— Сигурна съм, че не й е било толкова лесно, колкото си мислиш. За нас изглежда очевидно, защото знаем. Тя е нямала никакви причини да подозира. Важното сега е, че е разбрала.
Натан отвърна със силно ръмжене, преди най-накрая да се заеме да й помогне с багажа.
— И какво пише?
— Още не знам. Ще разберем, когато се установим за през нощта.
Натан я посочи с пръст.
— Ако отново ми свиеш тоя номер с глухонемия, ще съжаляваш до края на живота си.
Тя се обърна към него с яростна гримаса.
— А ако отново срещнем хора и ти започнеш да крещиш, че си отвлечен от луда вещица, която те държи в плен с помощта на магическа яка, наистина ще те направя глухоням!
Натан изпухтя кисело и продължи да се занимава с багажа. Докато той се обръщаше към коня си, тя го видя да се усмихва доволно.
Откриха странноприемницата и дадоха конете си на момчето в конюшнята отзад. Над далечното планинско било вече бяха изгрели звездите и малката зимна луна. Във въздуха се носеше аромат на огън и топла гозба. Тя даде на конярчето дребни, за да вкара багажа им вътре.