Гробище за домашни любимци

„Навярно представлявам чудесна картинка“ — разсеяно, но с горчивина си помисли той. Хванал се за клона с дясната си ръка, той изтри потната си лява ръка в якето си, сетне повтори същата операция и с дясната.

Остана още миг върху оградата, сетне отново се хвана с две ръце за клона, който сега бе по-тънък и пръстите на Луис го обхващаха почти изцяло. Хвърли се напред по подобие на Тарзан и краката му се отделиха от шиповете на оградата. Клонът заплашително се преви и Луис дочу зловещо пращене. Той слепешката размаха крака във въздуха и се пусна.

Приземи се лошо. Коляното му се удари в някакъв надгробен паметник и болката прободе горната част на хълбока му. Стиснал коляното си, Луис се затъркаля из тревата, устните му бяха разтегнати в страховита гримаса. Надяваше се, че не си е пукнал капачето. Най-сетне болката попремина и той откри, че може да свива крака си. Навярно няма да му създаде проблеми, ако продължи да върви и не му позволи да изстине. Или поне така се надяваше.

Изправи се и тръгна успоредно на оградата по посока на мястото, където бе хвърлил инструментите си. Отначало изпитваше ужасна болка в коляното и куцаше, но постепенно тя се притъпи. В аптечката на колата имаше аспирин. Трябваше да я вземе със себе си, но сега беше прекалено късно. Държеше под око улицата и се отдръпваше по-навътре, щом забележеше приближаваща се кола.

Когато стигна до „Мейсън Стрийт“, където движението бе по-интензивно, той закрачи на почтено разстояние от оградата, докато съгледа колата си, паркирана от другата страна на улицата. Точно когато се канеше да изтича до храсталаците и да измъкне вързопа си, дочу тих женски смях. Скри се зад голям надгробен паметник (не можеше да клекне, защото коляното го болеше) и забеляза някаква двойка, която се задаваше от далечния край на „Мейсън Стрийт“. Мъжът и жената вървяха прегърнати през кръста и преминаваха от едно осветено пространство към друго. Нещо в движенията им и в равномерното редуване на светлина и сянка напомни на Луис за старо предаване по телевизията, което беше гледал преди години. След миг се досети за заглавието му: казваше се „Шоуто на Джими Дюранте“. Как ли ще реагират двамата влюбени, ако внезапно се изправи, като олюляващ се силует, изникнал сред мълчаливия град на мъртвите, и произнесе с гробовен глас прочутата фраза, с която Джими Дюранте неизменно завършваше предаванията си: „Лека нощ, мисис Калабаш където и да сте!“