Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Вие обаче не познавате Черните скитници! — избухна Роун. — Как можете да се предпазите от тях?
Кимбър не отстъпваше:
— Не знам. Общо взето това, което вие бихте направили. Така си мисля. Просто трябва да ги избягваме.
— А ако не можете да ги избегнете? — упорстваше Роун. Какво ще стане тогава?
Коглайн извади кожена кесия, пъхната в колана му и я вдигна високо.
— Ще им дам от моята магия, чужденецо! Ще ги накарам да опитат вкуса на огъня, който никога не са опитвали!
Планинецът сви недоверчиво вежди и погледна към Брин с надеждата, че тя ще го подкрепи.
— Това е лудост — процеди той през зъби.
— Е, не подценявай така бързо магията на дядо ми — посъветва го Кимбър и кимна успокоително на стареца. — Той е прекарал целия си живот сред тези пущинаци и се е справял с хиляди опасности. Прави неща, които изобщо не подозирате. Много ще ви помогне, ще видите! Уиспър и аз също.
— Според мен идеята е кошмарна, Кимбър — поклати глава Брин.
Момичето кимна с разбиране.
— Ще си промениш мнението, Брин. Във всеки случай вие просто нямате друг избор. Уиспър ви е необходим, за да души и открива пътя. Дядо ви е нужен, за да ви води. Имате нужда и от мен, за да помагам на тях двамата.
Девойката от Вейл понечи да възрази отново, но се спря. Какво всъщност искаше тя? Нали бяха дошли чак до Хартстоун, защото им трябваше някой, който да ги преведе през Дарклин Рийч.
А само един човек можеше да го направи и това беше Коглайн. Без Коглайн те могат да се лутат седмици наред в Анар, седмици, с които не разполагаха. Сега, когато най-после го бяха открили и той им предлагаше помощта, от която имаха крещяща нужда, тя започна да се дърпа!
Колебаеше се. Може би имаше пълното основание за това. Кимбър й се стори момиче, чието сърце беше по-голямо от силата му. Само че Коглайн едва ли щеше да си мръдне пръста без нея. Имаше ли право Брин да поставя безпокойствата си за Кимбър над доверието, което Аланон й беше гласувал?
Едва ли.
— Мисля, че няма какво повече да умуваме — каза тихо Кимбър.
Брин погледна Роун за последен път. Планинецът поклати безпомощно глава, напълно примирен.
Девойката от Вейл се обърна и се усмихна уморено:
— Май си права — съгласи се тя и противно на всякакъв здрав разум се надяваше, че решението е правилно.
ГЛАВА 35
Тръгнаха от Харстоун призори и поеха североизточно през гористата местност към тъмния силует на хребета Тофър Ридж. Напредваха бавно, също както по време на пътуването им на север към Гримпонд. Пущинаците след долината, разположени между Рейвънсхорн и Раб, бяха коварен лабиринт от скалисти проломи и падини, които биха могли да подведат непредпазливите пътници. Със здраво пристегнати на гърба раници и прикачени около китките оръжия, Брин, Роун, Кимбър Бо и Коглайн следваха внимателно виещия се път. Денят беше топъл, с мирис на есен, изпълнен със звуци и багри. Тъмната фигура на Уиспър се движеше успоредно с тях сред дърветата и се виждаше само от време на време. Членовете на малката група се чувстваха напрегнати и недоспали, защото разговорът им продължи до ранни зори. Знаеха, че рано или късно липсата на сън щеше да си каже думата. Засега обаче възбудата от издирването им помагаше да преодоляват умората. Брин не можеше така лесно да се отърве от безпокойството, че беше допуснала Кимбър Бо и Коглайн да я придружават. Решението беше взето и те бяха тръгнали на път, но въпреки това първоначалната й тревога и несигурност не намаляваха. Е, вярно, че някои страхове и съмнения щяха да я съпътстват дори и момичето и старецът да ги нямаше. Те се подклаждаха от това, че знаеше какви опасности ги чакаха и от зловещите предупреждения на Гримпонд. Но тогава тя щеше да се безпокои само за себе си и Роун. Планинецът беше толкова непреклонен в решението си да я следва до край, че в един момент двойката от Вейл разбра, че е невъзможно да го убеди в противното. Но съмненията и страховете нямаше да бъдат същите, ако бяха тръгнали само те двамата. Въпреки всичките им уверения, девойката от Вейл продължаваше да е убедена, че Кимбър Бо и старецът не са достатъчно силни да издържат на черната магия. Не можеше да бъде другояче. Какво от това, че бяха живели през всичките тези години в пущинаците на Анар. В крайна сметка опасностите, на които щяха да бъдат изложени, нямаше да имат нищо общо, с този свят и с тази епоха. Каква ли магия или познания се надяваха да използват, които да са в състояние да прогонят Призраци Морди, когато те се появяха?
Брин изпитваше ужас при мисълта, че силата на Черните скитници щеше да се насочи срещу момичето и стареца. Плашеше се много повече за тях, отколкото за себе си. Как щеше да понесе, не дай си боже, смъртта им, след като тя самата им беше позволила да я придружават?