Молитвената песен

— Аз и това скапано животно — ще помогнем, с каквото можем! Трудно, се понасят тези сълзи! Как ще оставим гостите ни да се скитат по тези места без да има кой да им покаже пътя!

— Дядо — опита се да го прекъсне Кимбър Бо, но той не й обърна никакво внимание.

— Отдавна не съм се срещал с тези гноми паяци, нали така? Много ми допада идеята да ги подсетим, че все още сме тук, ако случайно са си помислили, че сме се преместили някъде другаде. Знам къде ще ги намерим, на върха на Тофър Ридж. Всъщност не, не там по това време на годината. Те трябва вече да са слезли от хребета в мочурището. Там им е свърталището. Там ще си премерим силите. Уиспър ще ни заведе при тях. После ще тръгнем на изток, ще заобиколим тресавището и ще пресечем Рейвънсхорн. Ще ни трябват най-много ден-два.

Обърна се рязко.

— Но без теб, Кимбър. Не мога да ти разреша да се скиташ по тези места. Черните скитници и тем подобните са много опасни. Ти ще останеш да пазиш къщата.

Кимбър го погледна възмутено.

— Все още се отнася към мен като към дете. А всъщност детето е той.

— Ха! И таз добра. Оставаше ти да се притесняваш за мен! — кипна Коглайн.

Кимбър се усмихна снизходително и му отвърна спокойно:

— Не мога да не се безпокоя за теб. Та аз те обичам — Погледна девойката от Вейл. — Брин, трябва да знаеш нещо. Дядо вече никога не напуска долината без мен. От време на време той има нужда от очите и паметта ми. Дядо, моля те, не се дразни от думите ми. Не можеш да отречеш, че понякога забравяш. Освен това Уиспър не винаги прави това, което му наредиш. Понякога, ако си сам с него, изчезва точно тогава, когато най-малко ти се иска.

Коглайн се намръщи:

— Права си, това глупаво животно наистина се държи идиотски. — Хвърли гневен поглед на котарака, който премигна сънливо. — Само си загубих времето да го уча на добро поведение. Май наистина трябва да тръгнем всички заедно. Само че ми обещай да се пазиш. Остави опасностите на мен.

Брин и Роун се спогледаха. Кимбър се обърна към тях и каза:

— Значи всичко е решено. Тръгваме призори.

Девойката от Вейл и планинецът си размениха смаяни погледи. Не можеха да повярват на ушите си. Едно момиче на възрастта на Брин, един слабоумен старец и една котка, която ставаше невидима, когато си поискаше, бяха решили да тръгнат с тях и да вземат Меча на Лий от съществата, които бяха нарекли гноми паяци. Сякаш това беше най-естественото нещо в света. И на всичкото отгоре после щяха да ги преведат до планините Рейвънсхорн и Греймарк! Наистина невероятно! Гномите и Черните скитници и разните му там други опасни същества ще бъдат наоколо — същества, които чрез силата си бяха унищожили друида Аланон. А момичето и старецът се държаха така, сякаш това нямаше абсолютно никакво значение!

— Не, Кимбър. Не съм съгласна — каза най-после Брин, след като не можа да измисли нищо друго. — Не можеш да тръгнеш с нас.

Кимбър Бо изгледа двамата.

— Много по-наясно съм с нещата, отколкото предполагате. И преди ви казах, тази земя е мой дом. И на дядо ми. Знаем какви опасности крие тя.